Книг`за Българи

Изображение

Книг`за Българи

Мнениеот dreamweaver на 03 Май 2010 08:21

КНИГ` ЗА БЪЛГАРИ


Идеята прекоси главата ми докато се въртях из стаята, чудейки се възможно ли е да се захвана с това. Не ми беше нужно много време за да осъзная, че щом съм се замислил дали или, значи вече бе решено.Този или това, което беше решило явно си беше взело беля на главата, защото нямах никаква представа как се пише книг`, но явно ми предстоеше да се науча. Навремето се чудех как става научаването, но сега знам – с учене.

По-късно се оказа, че Тази точно съдба - да се изживявам като Черноризец храбър си е мой личен избор, но тогава от безсилие бях оставил отговорностите си в чужди, демек Нейни ръце. Както и повечето от нас, разбира се. Защо ли ми се струва, че Тя и хал – хабер си няма какви са нашите решения?

Наложи ми се да изляза за няколко приятни часа навън и постепенно осъзнах, че идеята започва да ми харесва все повече и повече- за разлика от великодушно предоставената Нам възможност да помълчим. Да изследваш какво става в собствената си глава – това си е живо предизвикателство. Е, щом е така! Има глава! Има инструмент! И мерак има!
Много е добър! Прати ми компютър за Новата Година, но аз не очаквах, че екстри като тази, вървят с подаръци. Какви ли са останалите и кога ли ще изплуват? А и как ли ще го направят? Както и да е, - това само ме радва. За усвояването на първата ми бяха необходими само няколко дни, – днес е едва 03. 01.2003, а аз вече съм запален от нея. Обичам да се захващам с няколко неща едновременно, а не винаги успявам. Но вече не се сърдя на себе си, не сея твърди и неизпълними закани, целящи да докажат твърдината в собствената ми гръд и даже в повечето случаи ми харесва това, което съм направил. Приятно е да харесваш собствените си неща. Бликащото отвътре удоволствие, ти помага да си вярваш, а това вече е много. Поне за мен. Всъщност, само за мен ли? Някак си, не вярвам, че съм самотен!

Седиме си със Стаенча около масата. Наобикаляме `я един вид, като присъствие поне. Полуизлегнал се е той на стола, притворил очи, мисли! Мисли! Мииисли! Явно не може без това. Бликащи отвътре, много ситни бръчици, рисуват от време на време красиви паяжини по челото му и намекват, Намекват само, за неизмерими дълбини и процеси. Чутовно! Очите му преминават през мен от време на време блуждаейки, усмихва се.

се и мълчи
Не ни е нужно да говорим. Разбираме се прекрасно и без думи. Не, че понякога не ги използваме! Ситуации като надиграването един друг, кой да плати сметката в някой ресторант, понякога отнема часове на убеждения за пак налегналото ни безпаричие и ред несъществуващи проблеми, което ни кара да отприщваме неподозирана и от двама ни изобретателност и бликащо, ала от сърце, красноречие. Не бих използвал думи като “циция”, защото някак си не приляга на ситуацията. А за “скъперник” даже не съм и помислял! В останалите случаи ни трябват много малко. А пък и останалите случаи са още по - малко. В отговор на усмивката му, надлежно концентрирана върху несретната ми особа, свеждам очета, не мога да се сдържа и се усмихвам доволно. Познаваме се от 15 години и знаем какво означава това. В случая, – нищо определено на пръв поглед, но знаейки го, се хилим още повече.
- Трай, - казва той полусериозно, полуусмихнато и ме поглежда право в кладенчетата, струящи бездъние.
- Почакай Пола да тръгне на работа! – Потрай малко! - пръстите му зашарват по масата, сякаш търсят нещо, каквото и да било, та дори и чаша .

Оглеждам се наоколо. В стаята, потънала в кротко очакване и неопределим, но сякаш мирис на мухъл, на пръв поглед няма друг и аз се досещам, че думите му са отправени към мен. Зачаквам.



Добре де! Мълчаливец, като мен не бърза за никъде, от дни не съм излизал и това ми е първото съзиране на бял свят, ако не броим ежедневните разходки до парка, тъй като броенето обикновенно се прави наесен и то най-сериозно. Тогава пилците се подреждат ката ден на небето в специални, подбройни фигури и броенето е естественно и абсолютно неизбежно. А и резултатите от броенето също, точно като гаргарата, която си правят със очакванията!

Но не обичам, тоест не издържам да седя дълго на едно място и явно съм разсеял Стоян от несложните му мисли. Не случайно, дядо ми по баща ме наричаше Търтонкьо. Какво ли е имал в пред вид? Бог да го прости стареца, пречех му да спи, с постоянното си обръщане в леглото, през дългите зимни нощи.

- Ще излезе към 6, - допълва той, с думи, пропити с явна надежда, посяга към цигарите и защраква, защраква, защраква, древната, древна, метална запалка, – “ масивен месинг” – която, - кой би могъл да знае как, но все още припалва понякога. Това наистина е чудо, - древният отрошляк поема дъх, закашля се и се възпламенява. Само себе си. Дъх на неприкрит възторг от възобновеният живот се носи остро наоколо. Стаенча поднася пламъчето, спирайки с длан течението понадигащо килима, запалва папиросът, дръпва, гледайки ме триумфално право в очите и издишва към мен, знаейки много добре, че няма да ми е приятно по някакъв начин, – поне колкото е необходимо, за да издържам на приличието! Аз и не го правя. Кашлям. Кашлям си. Не пуша, но не защото съм някакъв въздържател, или нещо преподобно – не, просто не мога да гълтам дима. Ситуацията наподобява пъхнато в нечия уста дуло на карабина. Кой би искал да поеме от такъв директен упор? Ако можех, със сигурност щях да съм върл, страстен пушач, но не мога! Нещо или някой, ми прави голяма услуга. Стаенча, с явно наслаждение ме гледа как се давя и настроението му видимо се покачва до 451 по Фаренхайт. Той самият ги е спирал на няколко пъти и е много доволен от себе си. Може го и това си е!
Седим и … пушим мълчаливо. Той, – активно аз, – пасивно! Чакаме! Активно! В другата стая Пола се приготвя за работа. През затворената врата се чува бученето на телевизора, – някаква музикална програма набива ли, набива клинци в мозъците ни, а ние търпим непрекъснато и последователно, завъртайки от време на време глави за по–добри попадения. От време навреме, се чува приглушен звън на гедоре и доста интелигентно сподавени ругатни по адрес на някаква непалеща метла. Еееееххх......, а помните ли, какви бяха метлите едно време.......?

И двамата знаем, че на горният етаж ни чака литър и половина домашно червено и това ни кара да сме още по – задружни, в малката си тайна, тъй като то пък не знае, че го чакаме.

Пола е приятелката на Стоян - за момента поне, която органически не понасям, непрекъснато, поради вродената `и склонност към манипулация и тайнственни занимания с авиомоделизъм. Ремонта на метли е друга тема, а пък и те не се поддават на манипулации! Още на времето в казармата, Васил Ников, – мой стар войник, ме беше предупредил за несвойственността на жените с дебели глезени. Прав излезе, – не стават! По – често сядат, но това е друго. Е, вярно е, че има изключения, но Пола определено не изключваше себе си от каквото и да било, поне, доколкото не можеше! Би ли могъл да се изключиш от нещо, на което не принадлежиш? Помня момента, когато си прибрах уредбата от Стоян: напрежението от явната дисхармония на ситуацията вибрираше и отекваше от стените под най различни ъгли и цветови нюанси и точно в този искренно назрял момент Пола най - сериозно заяви Стаеню, според мен изключително съдбоносно, че не би искала ТЯ да става причина, той да се разделя с приятелите си! – и не стана! Аз, обаче станах и се изнесох. Навън се смях дълго. Какво ли наистина искаше да помисли тя? А беше ли си оставила избор изобщо, робувайки на желанието си да надделее?

Както винаги, Стоян си е загубил гребена по време на безрезултатното му търсене, а косата му е останала в естественото си, избухнало състояние, поднесено на консуматора, който и да е той на разтърсващата гледка, в което всеки косъм твърдо и непоколебимо отстоява мнението си. Неговият завиден “хеър – стайл”, се постига по особен, специален начин. Косата се навлажнява невнимателно и след това още по-така се разтрива с хавлия. Ефектът е наистина впечатляващ и поразителен, защото косата му е дълга и невъзможна. Кръвта просто нахлува в ръцете му в резултат на неистовият масаж. В комбинация с бляскащият, със или без наличие на жена поглед и същата тази немирност, се получава типичният за него рокаджийски вид. Мухите, между зъбите, обаче, никога не са го вълнували, а пък самият той е достатъчен надпис на себе си! Добавяйки вродена мъдрост, природата, или който и да е, е създала съвсем не на шега особенното чувство за хумор или съвсем стабилно състояние, наречено Стоян. Това същото състояние, смуче дълбоко от цигарата и издишвайки, с отметната назад глава ме пита провлечено, фиксирайки ме през замрежените клепачи и облачета немирен, разстилащ се на талази дим.

- Ееее, как си бре, педерастино?
Пак се оглеждам и не знам защо, но отново не забелязвам друг в сгушената, проветрива стаичка. Звуците са нарочно ясно разчленени, за да създадат впечатление за искрен интерес, който всъщност си е съвсем на мястото, сред толкова многото ментета по широкият свят! Осъзнавам, че дори и този път интереса е насочен към мен. Съвсем не между другото, а направо, наша стара практика е нарочно да не сме учтиви, по примера на дипломатично благовъзпитаните особи, за да се тестваме един друг. (Животът е едно безкрайно изпитание, дори когато го живееш най - безотговорно, както и се опитваме). Очите му са присвито – скрито изучаващи, нещо си, не знам какво си, а пък къде – нямам си представа. Не забелязвам това, а и не го разбирам, но Изворът на безкрайното спокойствие, бълбукащ срещу Стоян, изромолява леко и безотговорно.

- А ти как си бре, маймуно?
Шпагите са кръстосани, звънят на метал е благоприличен и милосърден засега.

Години по-късно, обръщението ”мамун”, така невнимателно внедрено от Стоян, завоюва стабилно и приоритетно място в езика и бита на работниците от известна столична фирма, занимаваща се със превръщането на физическа и психическа, във финансова енергия, даряваща ни със така цененият насъщен.

Сещам се за един от любимците на Стоян, – таралежчето наречено Иван! Ваньо беше малък и смешен муцунест бодливко, събиращ се на дланта на едната ръка, – горе долу, голям колкото България. Ако не вярвате, качете се на прохода Троян - Кърнаре и се огледайте! При туровете за овации, които Стойо извършваше по улиците на София, Ваньо неизменно предизвикваше букети от топли чувства, от страна на жени, деца и момичета, излегнал се кротко по гръб, преметнал крак върху крак, в дланта на съ - временният си стопанин. Нерядко, дори възрастни и съвсем сериозни господа, стопляха студенината в погледа си, – за секунда само, но достатъчна, може би, за да им припомни нещо, – но......, какво беше това, какво става, имаше нещо, а – ха, нещо такова май беше......., – и аха, аха да се сетят, но присъщата им студенина отново скриваше завинаги, пробилата топлинка.

Та, с въпроса си нямах пред вид нито Иван, нито обикновенната, редова маймуна, почесваща замислено, опуленото обиталище на интелектуалният си завършек, а един рядък и късокосмест вид човекоподобни, нямащи каквото и да било общо с моя приятел, освен променливият блясък в очите, реагиращ не само на повишено осмотично налягане!

Толкова. Не сме се виждали от доста време, зоологията определено не ни вълнува, за момента и по таз, а и други причини, радостта ни от срещата не се нуждае от приказки. Дори и от истински такива, разказвани от бабинки по миндери и седенки. Тя и от вино не се нуждае, ала ние нали сме си пощеливи и ценители, а пък и във виното е истината, според древните актьори, та неуморно бдим! Непреклонно! Обменяме си общи лафове, мотаем се, един вид, по отчайващо безуспешен начин, но и двамата мислим за друго. Отгоре, (не по клоните, а по стълбите), слиза племенника му, - Ники и започва да ни облива с не безинтересни, но пък за сметка на това, безкрайни, детски истории. Конструкция на пиленце, също такъв гласец, който е почти изключено да ти омръзне преди третия час. Интензитета му е невероятен, – стотици и стотици думици, само в една нищо и никаква, мъничка и все пак крайна минутка. Гласчето му, е по детски тъничко и от време на време ни писва, но пък така хубаво убиваме времето. Убийци!

Ники, - казвам му, - Хайде, сега ще ти засека половин час непрекъснато говорене, искаш ли? – питам го, а той учудено и замислено ме поглежда, явно зает с класифицирането ми, като очевидно позачезващ вид.
Ама, защо? – не се замисля много и окончателно ме забожда в хербария, – раздел кихавици.
Добре де! – и настъпва педала.
Стоеня се нахилва, раздипляйки вродената си, но рядко използвана мъдрост, на едри и воднисти талази, млъкваме с уважение, ушетата ни ловят вятъра, но чудно, Ники забавя темпото още на третата минута. След още няколко завоя се разсейва окончателно, навигатора заспива и съвсем започва да търкаля някакви същественни дреболии по масата. Настроението му ни най – малко не се е променило, но някак си не е същото.
- Хайде бе, Ники, давай, - подканяме го ние, но той се подхилва, клатейки се върху стола, сякаш за да отхвърли безсъвестните обвинения и колкото и необичайно да се чувства, мълчи, без да се изпълва с угризения, а и с каквото и да било.

Какво става, защо не говориш? - питам аз, извивайки деликатно върха на мустака си, предизвиквайки го да извие тънкото си гласче. Всеки с атрибутите си!
Ааааа, не ми се говори вече. – замълчава и продължава да си играе с нещо МНОГО важно. Търкалянето на небивалици остава в безвъзвратно оттеглилото се детство, освобождавайки място на многото бъдещи вероятностни.

Разсейва се, пилето златно и не ни брои за нищо, (право си е детето, а все още е такова) – за негов късмет, но ние, продължавайки обединеното си съществуване около общата, наситена с настроение, цвят и истина, заветна цел, седим, чакаме, а времето скъпоценно изтича между собственните си пръсти. И то не бърза като нас, както би го правело, ако съществуваше. Знам ли? Не съм го виждал никога, освен оповестено върху циферблата на онзи уред, който с неуместните си твърдения продължава да потвърждава екзистенциалността на закъсненията. Въпреки, че това си е напълно негова работа, нас не ни засяга и ние не се и опитваме да му пречим. Ето, нагласената с пола и нещо отгоре Пола, внимателно гримирана, рита, припалва и излита, бащата на Ники донася виното, отказва да пие с благи грешници като нас и прибира детето на сигурно и съвсем почтенно място.

Истина е, че моментите на хармония са много сродни. И още по-редки! Като тишината, между капките! Настъпилият е точно такъв - сам по себе си пълен с равновесие, деликатност и лека привършеност. – Маса, тишина и вино. Компанията на приятел в такъв момент е истински дар отгоре, а цъкането на стенен часовник – задължителен атрибут – как иначе бихме забелязали тишината, докато капките се стичат покрай ушите ни. Стискайки зъби, търпим, тихичко скимтейки, липсата на самотното тракане, ушите ни помръдват от непосилното напрежение да дочуем каквото и да било, а лицата ни се сгърчени от прииждащите спомени за празни, тракащи, самотни стаи.

Хеър – стайлът щръква доловимо под напора на кръвта, притежателят му протяга гальовно ръка и отваря бутилката още по-внимателно. Налива в чашите. Чува се пресен, олюляващ се къл-къл, следва звън и червеното се стича в гърлата. Нищо не може да се сравни със първата, а пък и със втората глътка и докато не развалим нещо с думи го разлистваме опипом с мисли, тишината оздравява от болното си очакване, отдавна отминали пиршества скачат с трясък, катурват маси и вдигат неоправдано буйни и поучителни - и оръжия и наздравици.

Този, който е правил виното е бил майстор. Той все още е! Жив и див! Дъхът на пясъчник, вятър и ароматът на слънце пронизват телата ни, сурваме се по южния склон, раздирайки зарасналите рани и всеки от нас се връща назад, към себе си. Аз съм на моя слънчев баир и то не за части от секундата. Вдишвам заобикалящият безкрай и ми е непривично и чуждо да се върна обратно. Оглеждам се, правя няколко крачки (около осем, но вдясно), наоколо и осъзнавам, както първият път, колко ми липсва всичко това. Това е моето място, тук на тази земя. Оглеждам се наоколо и с тъга се прибирам обратно. Стаенча ме поглежда, а очите му струят нещо покъртително и неуловимо. Не знам нито къде не го е уловил, нито колко го е покъртило, но е било вярно място. Червеното все още се стича по гърлата, това е само първата глътка, която е и също толкова невинно - самотна. Ръцете държат чашите, все още във въздуха, духовете пъплят към местата си, все още в недоумение, а ние постепенно осъзнаваме колко много ни е липсвало това през изтеклите месеци, все още като сълзици. Самотата не е за всеки! Най - вече за самотните!

Преди много години Митко, мой ученик по китара ме заведе при негов приятел – също китарист. Аз водех курс по класическа китара, а Стоян още тогава здраво беше захапал рока. Беше докарал и прическата, но и завидно усещане за ритъм, което ми липсваше напълно по това време. По - скоро, не, че ми липсваше – нямах го и изобщо не ме вълнуваше. И сега го нямам, но това са си болки на растежа, - както казвам понякога и то за това, което расте, особенно пък, ако не старее. През изминалите години спомена за тогавашното свирене ме преследваше винаги, когато хванех изкъсо китарата. Е, всеки от нас е дошъл на тази земя по различна причина. Моята явно не беше музиката, но тогава още не го знаех. Много ми тежеше, но и това мина, най-накрая. Whatever, китарата е далеч от мен и пръстите ми са свободни за други неща. Още по - хубави!

ИИИИИИИ..... `бааах му майката, - страхотия, - изтръгва се от устните ми, за ужас на всички недовъзпитани и самите те отпиват вече, ама истинска глътка. Наистина, понякога не мога да се издържам сам! Майстора си личи със всяка молекула, вливаща се в изсушените ни от ментета тела. Слънцето на Елисейна ни огрява и заедно със Металика, която слушам сега, кара спомена за този момент да звъни в сърцето ми. Ах, таз` душа – камбанария! Както казва Чурулик – Нека силата да беше с нас тогава. Беше, я! Чурулик умее да всява добро настроение в околните.

Стоян пали нова цигара, избягвайки втората употреба, гледа през разстилащият се дим, разлагайки го на спомени, постепенно налива отново и потъва в съзерцание на палава хлебарка, която с прикляквания и прибежки, се опитва да мине незабелязана през бойното поле. Минава време, тя не минава, чашите се пълнят пак и информацията за това и онова, за този и онзи прелита между нас, с леко припърхване. Никой не засяга основният въпрос, които танцува по езиците ни старинен испански танц и дразни вкусови рецептори и съвсем беззащитни лигавици с потропването на беззъби кастанети. Аз съм взел решение, стискам го здраво в ръка, мълча, но с напредъка на чашите ситуацията се променя. Нещо недоловимо се прокрадва, възприятията се раздвижват, погледите размиват фокуса на така успешно задържащите се образи, движенията се забавят, а мислите текат без вялото и уморено дирижиране на ежедневието. Силата се мотае наоколо, използвайки съвсем променливи константи, но не взима определена форма. Безформена `и работатата. Предполагам, изчаква да размекнем обложките. От само себе си, разговора поема посока към уникалната уредба за китара и глас, която стои съвсем неподвижно в един заложен магазин.

Преди доста време сънувах. В цялата живост на нередактиран, цветен триизмерен сън, Стоян, опрял глава на рамото ми, ме поглежда. В силните му иначе очи, виждам чиста, безкрайна тъга. Казва ми, почти плачейки:
- Никой не иска да дойде на сватбата ми. – Как ще дойде, като сватба нямаше?
Това беше. Не стана дума за покани и т. н. Сияйната тъга на този сън няма да ме остави никога. И аз нея! Знам, че тогава сънувах душата на Стоян.

- Братчед, - казвам му – Ако до нова година не се продаде, ще ти я дам. Ако не се продаде до тогава, май въобще няма да се продаде.
Съобщил съм му решението си, той реагира спокойно с думите:
Абе знам, че има Господ и тази уредба ще е моя.
Да, казвам, - Има Господ и тя ще се продаде.
Вдигаме наздраве за Господа, Той надали изобщо ни чува, но ние сме чисти. Все още!
Знам, че ти беше гадно, като си я взех, но имам нужда от пари, бартчед. Трябва ми оборудване за работа.
Наситено мълчание пълни кухничката, насища се още малко и тогава Стоян става от стола, мятайки в движение към мен:
Ташаците ми откъсна, копеле гадно, като си я взе – и отпрашва към другата стая, вдигайки премерено висок прах зад себе си.
Усещам как във мене нещо се преобръща, пластове от енергия се раздвижват, силата идва на място, дръпва сериозна глътка и след кратко обсъждане със себе си променя решението. През това време Стоян е седнал отново и смуче жадно пустата цигара. Аз или силата, става, заобикаля масата, прегръща Стаеня, отмества хеър – стайла, целува го по слепоочието и изрича:
Твоя е. Имаш я! – имахме пред вид уредбата, не Пола!
Сяда, вдига чашата и отпива. Сила, `ко да я пра`йш? Пие и се!
След три дни уредбата беше в Стоян.


Блеейки през прозореца към разлюлените от вятъра дървета, незнайно откъде изплува едно мое хайку, взимайки последните няколко метра с кръшен, пръхтящ бътерфлай . Ох, изпръска ме.

Коса от вятър
Се диплеше
В съня ми

Дълго време се диплеше тази коса в съня ми. Черна, като нощите в които я сънувах и красива като Елена. Непостоянната и женска природа я отвя незнайно къде, в посока – неясна дори и за нея, предполагам, а това, което ми остана, заключих с помощта на древният японски трик да разказваш истории с мълчание. Разказваш......, разказваш..... Тишината разкрива тайни, за разлика от дрънкащите връзки с ключове, заключили толкова много от силата ни! Чурулик и Кристиан имат същите тежки и силни коси, но те ми носят само радост. Магията на Елена ме държа на нокти почти цяла година, през която бях неспособен да мисля за друго, освен за схванатият си гръбнак. Но, както става в живота, парите свършиха и тя си отиде.

Странна беше тази история. Странна като самата Елена, изгубена безвъзвратно, дори и за себе си. Може би, странна като самият мен. Влюбена в танца, кръшна и гъвкава като върба, мина през живота ми с тежък дъх на древна, но изгубена в някакъв, някогашен калабалък, красота. Голямо мазало ще да е било! Чак сега, след години не ме жегва нищо. Но защо чак сега, какво се промени?

Естественно не можех да се сдържа, а защо не го направих – не знам. Съдбата наказва излишните суетни с умножаването им. За първи път в живота си участвах в изложба, вярно - благотворителна, но изложба. Бях вложил много живот в един камък и тогава той пълнеше малка галерия, заедно с други красиви произведения на изкуството. След свършването на лудницата си бих камшика, метнах се в рейса за Бистрица и вътре бях привлечен от разкошна, черна коса, вляво от мен. Рядко се среща такова нещо. Седнах до притежателката `и, (защо ли не седнах сам някъде?) и след малко тя вече знаеше всичко за изложбата, а аз нищо за нея. Изкуство на прикриването ли? Така е, като кръвта ни е южна!

Родена в Търговище, останала сираче, пълна с чар и живот, най - накрая съдбата я довява в София. Одъщерена в някакво Бистришко семейство, работи в София. Но аз какво търсех там? Да, бях през това време на квартира в Бистрица, но почти на два километра от тях. Както и да е, след месец я бях забравил напълно, а може би така си мислех.
Изглежда, че не съм изчистил докрай този спомен, защото същото чувство на безнадеждност от онова време се обажда отново. Мята се онази ми ти коса и излага на показ цъфналите си краища. Онази безпогрешна вътрешна сигурност, че каквото и да направиш, нищо няма да се промени, напомня за себе си, а тогава аз упорито не `и обръщах внимание. Но може би последната, нужна стъпка или “акт на сила” , както би звучало по - изискано, която трябва да направя, за да залича влиянието на спомените, е да ги разкарам от себе си!!!

Връщах се от работа, чаках 98 на първата му спирка на Хладилника. Нетърпейки неподвижността, се разхождах бавно и неусетно наоколо. Сянката ми си беше на мен, а слънцето упорито я следеше в гръб. Усетих поглед и се обърнах. Косата от бъдещите ми сънища се стичаше като водопад около красивото лице и усмихнатите устни. Фиксиращ поглед, кръшна стойка и аз здраво нагазих в калта, рисувайки картини по сандалите си. Това е то – съвършенството!
- Я, кой ме чакал, - надиплям аз неспособността си да отреагирам адекватно, разширявайки се с дванадесет милиметра в раменете и се насочвам към премеждието. Дълбок, дъхав глас отвръща.
- Отдавна те наблюдавам! Здравей, как си?
Особенният, гръден тембър действително ме завладя. Попаднал в зоната на здрача, опипом завързвам разговор. Времето тече неусетно, и възел по възел научавам историята `и. Няма да забравя изражението `и, когато ми съобщи, че е сираче. Единственното, което я интересуваше в този момент, беше моята реакция. Очакването да бъде отблъсната отново, състари за момент лицето `и. Не реагирах. Приех го естествено, но напрегнатостта дълго не я напусна. А може би, тя самата никога не и беше разрешавала да го направи? Самотата на дългите, отчаяни години, прекарани по домове и сиропиталища беше изградила плътна стена около нея, стена, която се усещаше като хладна, студена обвивка, особенно, когато по някаква причина Ели загубеше контрол. Първичен, животински страх пролазваше под чаровният изглед и предизвикваше студени тръпки в околните, вярно – в много редки, но пък съвсем действителни моменти. Бях потресен от възможността, едно човешко същество да изживява дните си и по този начин. Освен това я харесах твърде много, за да подмина с лека ръка нещата. Ръката ми натежаваше до 4 Же

Когато не му е писано на нещо да стане, не става, колкото и силно да завъртиш колелото на Късмета. Всичките ми опити да я привлека към себе си останаха безплодни. Голямо дърпане падна. Толкова трудно стигнахме до първа среща, че почти се бях удавил в блатото на отчаянието. Но, някъде около пускането на мехурчетата, ситуацията се промени. Показа ми къде живее, слязохме от рейса, отклони първата ми покана, метна чаровен клепач, тръсна коса в друга посока и си отиде в трета.
Прибрах се в квартирата и за първи път от нанасянето ми се почувствах твърдо и непоколебимо изпълнен със самота. Каква решителност? Каква самотна пълнота? По това време бях избягал от София и от всичко. Нова работа, ново място, още повече, никой не знаеше къде живея, освен хазяйката. Тя пък не знаеше кой съм! Аз също! Витоша ми беше под носа и използвах всеки свободен момент за да изхвърлям насъбраното по ставите напрежение. Чувствах се съвсем прекрасно в усамотението си, но до този момент не се бях чувствал прекрасно - самотен. Елена успя с едно движение да ме хвърли в несъществуващият, но все пак реален ад на самотата, който самите ние творим със собственното си невежество. Е, аз съм си виновен, щом го създавам. Личен АД! Защо ли толкова много ми прилича на лична глупост?

Преди години, когато не бях много по-глупав от сега, Ангел – МАМИТО се опита да ме научи на следното нещо:
- Мами, - казваше ми той, на няколко пъти, - всички си мислят, че е по - лесно предварително да се
осмислят нещата, а, по - трудно е да се преживеят. Истината е точно обратната: по - лесно е да се преживеят, а много, много по - трудно е да се осмислят предварително. Ако това се направи, човек може да избегне сума ти неприятности и излишни стъпки.
Глупостта ми пристъпи, съвсем не тихо на пръсти и аз почти се изсмях, тъй като бях убеден, че съм голямата работа. Истина е, че и до ден днешен не съм сигурен, – съм или не съм? Но пък си имам съмнения! От тогава досега съм научил много и това ме кара да очаквам изненадите отвсякъде - дори и хубави. Но събирането на информация, само по себе си не предполага задължително поумняване! Относно моята глупост не бих могъл да се похваля, че съм я преодолял напълно, защото по природа съм изключително, но скромно консервативен. И ако е вярно, че хората помъдряват с възрастта, то на мен явно ми остава още много, много живот, докато преодолея тези си два недостатъка.

Всъщност, тогава голямата работа беше Мами. А, може би все още Е? Смесица от достойнство, власт, уважение и манипулация се излъчваше съвсем недвусмислено от него. Беше ми взел акъла с картините си и с нестандартното си за мен мислене по онова време. Осанка на древен български воин, изправен гръбнак, достолепие. Нещо неизразимо ме караше да ходя отново и отново при него, независимо, че понякога ми беше тежко да тътря босите си крака в изнурителната жега по асфалта! И не мислех за свирене с уста.

- Си добре, Мами? – ще ме попита още на вратата със типичният за
него начин на изразяване и ще ме постави на много тръни, ведно с вежливата си покана. Винаги, когато го поглеждах, след като ми беше отворил вратата, оставах с впечатлението, че на лицето си е сложил предварително приготвена маска, необходима му специално за мен. Личната му философия беше странен и много плътен джем от Фройд, Кастанеда, източна философия и вероятни други източници, за които даже не предполагам. Не се смееше често или ако го правеше, сянката на принуденост не слизаше от лицето му, закрепвайки се, вероятно върху добре поддържаната, заострена брадичка. Слушах го часове наред и често оставах изненадан от буквалното цитиране на мои мисли или преживявания. Или четеше мисли или беше някакъв ясновидец, защото знаеше какво точно съм правил в определени моменти от деня, независимо днешният или утрешният. Не знам със сигурност защо правеше всичко това, какво точно получаваше той или пък истинските причини, каращи го да се занимава със мене. Мога само да предполагам това, сещайки се непрекъснато за препоръките му, относно убийството на АЗ-а. Но, дъхащите на древна мъдрост думи, ме бяха обсебили напълно.

- Човек трябва да може да стига сам на себе си! – казваше ми
често, - Трябва да е като стълб, за когото другите биха могли да се захванат, непоклатим!

Години наред се замислях, доколкото ми бе възможно това и разсъждавах по въпроса, какво ли означават тези думи. Как така да стигам сам на себе си и по какъв начин, кой да се захваща за мен, как и защо да го прави и всякакви подобни въпроси, ме изтормозваха напълно, без да ми дават какъвто и да е отговор, тоест, без да мога да разбера и най-малкото, което безкраят ми нашепваше непрестанно.
Е, тези години минаха и за мое неподправено учудване, взех да разбирам нещичко.

Забелязах, че човек бива възпитаван да го прави, и съгласявайки се безропотно с това възпитание, търси непрекъснато извън себе си! Каквото и да е. Признание, удовлетворение, заблуди, изводи и какво ли не. ”Пералнята на Георгиеви винаги е по-нов модел” - както се досещате. Дори когато обстоятелствата го насочват към поглед навътре, към собственната му ценност и присъщи по рождение извори на познание, той продължава да се сравнява и равнява по изискванията на външният свят. За какво ли? Това, съвсем естественно е грешка, защото светът извън нас е само и единственно, наше лично творение или тълкувание на заобикалящото ни, а равняването по чужди правила не може да ни даде нищо истинско. Имам предвид нищо, което да ни удовлетворява. За истинското, ще оставя Вас да решите. Оставяйки косата си да побелее, докато воювах за свобода, с учудване установих, че удовлетворението винаги е бликало единственно от самият мен, независимо от поводите, които са го предизвиквали. Никога и нищо външно не биха могли да го направят! Скъпият подарък, новото кожено палто или автомобил са само поводи – Радостта извира от самите нас, а не от вещите. Кой или кое е скъпото и ценното тогава? Доста по-късно разбрах, че и избора на поводите и самото решение да се съобразявам с тях са си лични мои решения. Съвсем естествен беше и следващият извод, че въпреки „външния“ натиск на заобикалящото ни, ние самите избираме да се „съгласяваме със или отказваме от“ каквото и да било. Разбирасе, плащаме и съответната цена за това, но докато автомобила се амортизира, Безкраят не се занимава с глупости!
Та тези и други подобни размисли ме доведоха до състоянието на непоклатимост за което разсъждавах толкова години.


Основа на Ангелс`ката му философия беше може би неговото лично тълкуване, или разработка на гореспоменатия микс.Ставаше дума за премахването на АЗ-а. Азът, или егото, което с такова пълно себеотдаване ни пречеше да бъдем себе си. Аз – какво да го правиш! Той и сега ни пречи. Явно съм бил изключително глупав, след като чак сега осъзнавам какво е искал да ми каже Мамито. Имаше стройно подредена система от разсъждения,която попивах като сюнгер,съвсем не без интерес.За съжаление,можах да се ползвам от придобитите знания чак след години.Никога не екъсно да станеш за къшмер! Още си бях непоръбен,както се казва. Чудно ми е, как изобщо ме е търпял, защото едвам се удържах на едно място, точно както в училище и то при условие, че ми беше интересно. Но от друга страна изобщо не ми харесваше играта на УЧИТЕЛ и ученик. А пък Аз – ът ми не се поддаваше на контрол и това си е!

Спомням си неговата легенда, тълкувание или предположение за начина по който в древността са проверявали истинността или напредъка на майсторите в Дзен манастирите: идват при даден майстор няколко ”проверяващи” и най – неочаквано и неочаквано му тръсват на масата или му го казват право в очите:
Ти си лайно! – или нещо подобно. Следи се първата му
реакция, която всъщност е истинската. Думи иили действия оттук нататък са излишни. На практика реакцията изразява достигнатото ниво или истинност на разбиране.
Нещата там са сериозни! - казваше Мамито и ме пронизваше в
упор с поглед.
- Убиват!!!
Което ми напомня лафа на Стаеня – Нещата тък са кардинални! - заявяваше гривестия и поглеждаше многозначително.
Не знам колко убит съм изглеждал в неговите очи и как ме е оценявал, но краят помежду ни не беше много приятен. Моят АЗ каза на неговия СЪМ, че го мрази и това беше всичко.В контекста на установените за момента отношения между две легендарни личности финната и чувствителна душа на художник не успя да преодолее тази внезапна проверка от бъдещ клега АЗ - овец и така си останах със един непокорен и непремахнат АЗ в главата, лявата пета или кой знае къде из обширното пространство. И досега не знам къде ми е? Не съм го виждал никога. Всъщност, добре че не си го премахнах, защото все още ми върши добра работа! Но нека се завърнем при Ели, която и да е тя!

Застрадах аз, като впреизповедалня от картина на Светлин Русев, че не ми се обръща достатъчно внимание и вместо да си го обърна сам, взех, че хлътнах напълно и докрай. Дори отслабнах - нещо нехарактерно за мен. Какъв страдалец, а? Не издържах на напрежението, породено от силата отвътре и се завъртях около къщата, в която живееше, описвайки стесняващи се спирали. Дали беше първият или някой от следващите пъти, не си спомням, но я видях да излиза на двора. В момента, в който ме забеляза, тя не просто ме поздрави, а изящно издигна ръка право нагоре и помаха само с китка. Истински, жив танц. Порази ме обаче почти мръсното и домашно облекло. Явно не ползваше “Ариел” а нещо доста по – семпло.
А, Краси, какво правиш тука? - запита ме усмихната и дойде при мене.
Нищо, просто минавам оттук, директно я излъгах, все още под
въздействието на контраста между грейналото `и лице и мърлявото облекло. Тя, естественно разбра, че не е случайно и се усмихна.
И двамата се радвахме да се видим отново, но притеснението `и взе връх, приклекна надолу и трябваше да водим разговора, сякаш криейки се от някого, или нещо. Оказа се действително така. Дългогодишно лишавана от мъж бабичка, с действително грозно лице и димяща метла долетя отнякъде, развика се и стана страшнои наситено – грозно. Ели се сви като докосната от леден вятър, каза ми набързо довиждане и се затича към дъртия вампир. Стратегически залегнах зад едно дърво и започнах да разбирам едно от нещата, които ми сподели по време на краткият разговор.
Не трябваше да идваш тук!
Защо, какво толкова? - зачудих се аз.
Докато се опитваше да ми обясни, на лицето и пак се появи онази застинала, уплашена гримаса и изрече:
Ами, нашите са малко особенни хора.

Това и бяха първите “техни” и явно беше попаднала на особенно добри такива. Съдба, бих казал аз, но кой би могъл да каже, какво точно е съдбата. Сега вече знам,че каквото и да бях направил нищо не би могло да се получиот насила предизвиканата от мен връзка – ако изобщо бе имала такава но тогава просто го изживявах – без осмисляне даже. А премислянето било по – лесният път. Не, че вътрешният глас не ме предупреждаваше непрекъснато, но кой да слуша. Младо и глупаво – кръвта му „вриеше“. Брилянтната ми интуиция - по думите на Кристалния – не ми вършеше никаква работа. За разлика от сега, което ме радва.
Засичахме се, от време на време по спирки и рейсове и най - накрая си уговорихме среща. Лъснат и много бръснат се появявам в в кафе – сладкарница „Снежна“, корема ме стяга но аз геройски издържам и упорито се противя на явните знаци за безсмисленост на офанзивата. Години по – късно, пресичайки Искъра, газещ по гладките камъни, течението мачкаше корема и бедрата ми и ми припомни за същата тази съпротива. За какво ли съм я търпял. На масата Ели ме чакаше заедно заедно със семеен приятел.
- Тоя пък какво търси тук? – ни минава през главите, но учтиво сеправим, че не сме разочаровани. Ни най-малко даже, онова момче все още ми липсва на онази маса. Чудя се какви да ги дрънкам, обстановката от принудена по – принудена, а аз съм взел и китара – Ромео един такъв го раздавам и…..запях. Сега ми е толкова смешно, но тогава ми се е….точно както си трябва. Накрая тя си тръгна с него, аз си понесох срама към квартирата и го оставих да отлежава по една отдавна занемарена рецепта за отлежало синьо сирене. Ще се спра на нея по – нататък, вероятно. Обух банските и се запътих нагоре към плажа. Оставих ледената вода да поеме нервите и се поуспокоих, за разлика от развълнувалото се езеро.

Единственото, което се питам сега е - защо не спрях тогава. Явно не ми е достигала сила. Пък и един ден, докато блъсках един камък на двора, се появява разплаканата Ели. Каня я вътре, пием кафе, часът е 10 – 10.15 някъде и я запознавам с хазяйката, г-жа Вълова. Ели се оплаква от водачката на вълшебната метла, аз `и се връзвам, почти като в любовен танц, успокоявам я и т. н. След като си отива – изведнъж разбързала се, г-жа Вълова - бивш психотерапевт, разбива психическиъте ми устои със следното заключение.

- Тази Елена е едно отпоследните кристално чисти същества, които все още крачат по тази земя. - заключи тя годините си непосредствен опит в едно единственно изречение, спомощта на което ме изпрати по следиоте на изчезващият вече зелен хайвер.
И тъй нататък.

Уважавах наистина старата госпожа и заключението `и ме впечатли. Сигурен съм, че това е бил един от редките и провали, но всеки от нас греши. А и тя не беше свикнала да се съмнява в мнението си.Може би просто нилога не бе практикувала такъв подход към каквото и да било. Цялостната ситуация не беше много комична, особенно ако се има предвид присъствието на внучката и Кристина, която отдавна ме бе спечелила със следната преживелица от личната си фонотека, разказана по пенюар и увиснала цигара.Представата за прическата `и оставям на личната ви инициатива. Живописна ми беше тя.
- Отивам на среща с Гошо в 4 часа. Бързам,`щот` съм закъсняла. В подлеза на Плиска ме среща Косьо и ми вика:
Ама, къде отиваш, ма?
Имам среща с Гошо, в четири.
- Ама гъско, сега е четири и половина, а срещата ти в четири беше с мене.
И к`во от това?

Такава си беше Криси. Едно свежо, цветно петно в мазалото, в което се бях забъркал, опитвайки се да не изгубя самоуважението си. Опитваше се да ми помогне по своя неповторим начин, но аз оставах сляп.
Както казват норвежците:
- “Ситуашон ис драматиск”!

В момента слушам Шаде - “Любовта е по-силна от гордостта”. Че нямаше гордост в мен, нямаше – поне така си мислех тогава, но любов ли беше онази непрекъсната болка в областта на корема, която изстискваше органите ми отвътре. И изобщо, що за измама беше цялата тази нелепа ситуация. А Шаде продължава – „It`s it`s no ordinary love“ - “Това не е обикновенна любов”. Имало е нещо необикновенно нелепо да, но това не са били чувствата ми, без значение какви или колко дълбоки са били. Като се замисля за отпечатъка на самотните нощи прекарани по домове и сиропиталища, за вечната липса на близък човек и семейство, за безкрайната тъга, която изцежда силите отново и отново, за огромната зейнала дупка от самота в тялото на Ели, чиято проекция усещах непрекъснато и в себе си, бих казал, че не искам да съм на нейно място.И кога ли точно и как се е получил този пробив в иначе сияйната `и външна енергийна обвивка. Някъде по пътя на себеосъзнаването нещо я беше пречупило и отстранило най безцеремонно и кой знае какво се криеше вътре вече в красивото и тяло. Мога само да предполагам, защото докато се бях самообвързал с нея не бях щастлив. Опитите ми да `и помогна с каквото мога не промениха нищо същественно. След време си задавах въпроса - на кого или на какво точно съм помагал. Студената тъмнина, избликваща изневиделица от нея и променяща чаровното лице в далечна, застиваща маска, та дори поведението и стойката `и в съвсем различни – принадлежащи като че ли на друг човек – това определено не беше човешко качество. Създанието, което живееше в тялото `и и вземаше инициативата от време на време, а може би и завинаги определено не беше човешко същество.

Да, помагах най-вече с пари и понякога с присъствие. Факт беше, че дори шефа ми от онова време поговори с мен – няма ли да спра да си раздавам парите? Не, че съм `и давал кой знае колко, но ми бяха всичките.Е, и това свърши накрая, малко след парите.

Върхът на всичко от моя страна беше, че отидох - явно много възмутен - при мащехата `и, за да я помоля най - учтиво да пуска дъщеря си да излиза с мен.(къде ли?) Причина за това беше, че при една от импровизираните ни срещи, Ели видя отнякъде майка си и се разтрепери от страх. Здрава и властна, тази жена я беше превърнала в треперещ придатък на кухнята си. Ели буквално се скри зад масата, изчака мащехата да отмине и се втурна към дома си. Не бях виждал такова нещо и побеснях.
Резултата от визитата ми беше неочакван дори и за мен, но предполагма – напълно естествен. След няколко седмици Ели отиде на квартира в София, след това при приятел, след това при друг, при друг и т.н. Още два или три пъти идваше на срещите ни с различни приятели и както разбрах от последната ни, но съвсем случайна преди няколко месеца, още е сама. Просто ми довери, че е излязла от единия и отива при другия.


Наистина, изборът `и си е изцяло неин, но за да станеш Принцеса е нужен дух - не разписание!


Току що сe сдобих с цялото творчество на ”VAN HALEN” – над десет албума. Винаги са ме радвали много, но никога досега не бях слушал всичко издадено от тях. Това се казва подарък – часове наред бликаща отвътре радост, без някаква явна, външна определена причина. За мен обаче такава има не само в музиката, въпреки, че „KISS“, „Pat Methiny“ и „Tajlor Dayne“, чиито следи напоследък поизгубих са в състояние да ме стоплят винаги и нвсякъде. Винаги съм бил сигурен, че вътре в себе си, всеки от нас таи извори на радост, но явно е нужно да намери бутона “PLAY” за тях – поне за един. Постепенно би могъл да го открие и във всички останали. Познавам хора, които дори не предполагат, че имат такъв и прекарват целият си нелек доброволно избран живот фиксирайки се сами в една и съща безрадостно – безжизнена позиция, изсмукваща непрекъснато все по – малко оставащата им енергия. Коравите им, опърлени сърца, подобно на онези шотландските от „Брулени хълмове“ са в състояние да отрекат и най-малкият повод за радост, при условие, че изобщо могат да предположат за него. Познавам и такива, които просто го нямат вече, загубен някъде по пътя. Моите съболезнования за тях. В изследванията си ги събирам, но не бих могъл да им ги върна, без да го пожелаят. Бих желал да Ви представя някои от тях в страниците на тоз` Книг`.

Откакто, с помощта на чук и длето започнах да изваждамзвуци и мелодии от камъните, имах желание да направя един жив кръст. За моя радост, все още имам, но досега не съм успял да направя – поне от камък. Първият, който опитах, не се получи, ала ми донесе нещо много по-ценно.

От години знаех един малък манастир,нейде из Сатара планина. Не бях ходил отдавна и “Една нощ през самотния октомври”, по – точно много рано сутринта, се запътих натам. Топъл, топъл октомврийски ден, южно изложение и много светлина ме посрещнаха там. Слънцето беше в добро настроение и галеше нежно и всичко с ласкавите си есенни пръсти. Влажният, кристален въздух с дъх на папрат отмиваше далечният град от дробовете ми, а планината се виеше в посока на сплетените преди стотици години коси на дърветата. Останах очарован от древен, каменен кръст, останал там кой знае откога и здраво бетониран впоследствие върху една скала - съвсем близо до помещенията за гости. Времето беше рисувало негови си знаци върху му, които с привикналият си на съвремие мозък не можех да разбера. Очите ми останаха в него.Чувствах вечността някъде в основата на гръдния кош винаги когато го наблюдавах. Опитвах се да си представя забравеният стар майстор, да видя ръцете му, инструментите му. Това, което успях да доловя или да си представя – както казваме ние - бяха милващите пръсти на Майстора, очертаващи грубата каменна повърхност. А пръстите на Времето да бяхте видели какво са направили! Маргарита ли???

Особенно ме вълнуваше липсата на абсолютна симетрия, явно за майстора почитта към Бога е била единственното, което е имало значение – противно на съвременния култ към изчистените прави линии и правите ъгли. По този начин кръста стоеше там съвсем като във приказка, особенно когато наоколо беше безлюдно. И Приказно. Мислех, че не бих могъл да добавя нищо повече за това свято място след този кръст, но пустият ми АЗ, Его или позната само на психиатрите идентификация се намесиха и след няколко посещения попитах свещенника, би ли се съгласил да направя дарение на храма под формата на нов кръст. Дарител Ви казвам. Егото затанцува кръшно „танго преди попарване“. Бях искренно изненадан, когато попа ми отговори:
- Добре, но не мога да ти дам никакви пари за това.Прави го!

Каквато съм си блейка, разбрах много по - късно философията на отчето. Негова си работа – така го разбира, така служи. Кой изобщо говореше ттам и тогава за пари? Нопределено нямах спомен някога Господ да е раздавал заплати. След известно време качих доста тежък къс розов мрамор от Гложенската изоставена кариера. Синьо, зелено и розово се преливаха в много красиви съчетания и задържаха погледа. Красота. Когато го взимахме от кариерата, бях изпаднал в някакво дрезгаво – радостно състояние и заедно с бате Ники – Копелсона - много здрав мъж го вдигнахме почти без проблеми на ръка. Какви мъже, а? Ники се зарази от радостта ми и влачихме като в концлагер. Почти напълнихме буса. Тук му е мястото да кажа няколко думи за Бате Ники. Чешит отвсякъде, майтапчия – черен или бял – в зависимост от твърде честите промени на настроението си. Не знам откъде се появи във фирмата, където работех тогава, но присъствието му винаги беше осезателно – натрапчиво. Сигурно си е имал недостатъци, но това и сега не ме интересува.Нисък на ръст, набит, изключително здрав във ръцете и също като мен не толкова във главата. Шофьорски речник, непресекващо чувство за хумор, в почти всички случаи за чужда сметка, странни лафове, породени от непрекъснато разяждащо го отвътре напрежение. Това напрежение, причините за които той упорито не желаеше да обсъжда понякога директно избиваше навън. Хуморът му ставаше тежък и непоносим, сигурен съм - дори и за него. Когато пиеше, пиеше наистина, а го правеше нерядко. Но сърцето му беше добро и постепенно се сприятелихме.

- Имаш право да почерпиш! - вметна най - естественно един от бисерите си Ники след като натоварихме и се затътрихме обратно. По своя рядък и неповторим начин Ники ме караше да се чувствам специално и много почтително избран да изляза от джобовете. Такова чувство за хумор дотогава не бях срещал, тъй като може би не познавах достатъчно хора, които да го притежават.

- Айде, тъпълс, измий си ръцете - кабината е храм! - изреваваше твърде често бат Ники, приповдигнато и безцеремонно.
Чувството, че съм едновременно поласкан и низвергнат не ме напускаше никога докато се навъртах около него. Присъщото му уважение към човешката раса винаги се смесваше с недотам благоприятният изказ за нея, вероятно балансирайки и отношението дори към самият себе си. То, расата ни съвсем не е в ред, (съдейки по себе си – надявам се сами разбирате), но и той не си поплюваше. Много обичаше да коментира другите шофьори и тежко им на тези, които му се изпречеха на пътя. Непрекъснато разказваше истории - полу или напълно измислени - както се оказваше впоследствие. Пълни със хумор и невероятни обрати на личности, места и време на действие, плод на неговите лични наблюдения, фантазии и преживявания, те определено отразяваха чувството за някаква вътрешна непълнота. Може би беше чувство за малоценност, но той беше улегнал вече мъж, странно би било да е така. Изобщо не коментирам, че като при всеки български мъж либидото му беше повишено - таковаше ги жените отвсякъде, толкова много, че сигурно дори и те самите са разбирали понякога.
Странното беше, че всеки път той си вярваше напълно и безкомпромисно, разпалвайки се с разгара на всяка една история. Нещо му тежеше със страшна сила, изливаше се неконтролируемо във всяка една от тях, където винаги той беше Мъжът и понякога, когато беше разстроен, се прокрадваше на лицето му. В такива моменти под всекидневната груба маска плахо се подаваше наскърбено, ограбено дете, лишено от обич и близост, оставено завинаги само. Безутешна беше тъгата му и прерастваше в грубост към себе си и другите. Силата, която изразходваше за да носи този товар със сигурност беше много по - голяма от необходимата да го изхвърли, но Ники така и не успя да го направи.Поне докато бяхме заедно.
След доста време - не разбрах точно как - но един ден блокадата падна за момент и Ники ми разказа следната - според мен истинска история.
- Карам тира някъде из Германия, маха ми проститутка, качвам я, а вечерта се напивам като гъз. Изобщо – живот си живеех тогава. (какъв живот, а?). Заспивам и сънувам Милостивия – така наричаше Христос – плаче. Плаче и ми вика:
- Докато ти си живееш тука, не знаеш какво те чака в къщи! Казва ми го и продължава да плаче. Събуждам се аз, а на сърцето ми - камък легнал. Прибирам се в къщи и какво да видя - жена ми взела детето, събрала си багажа, зарязала къщата и отишла при майка си. Отивам при нея, питам я – какво става, защо си е тръгнала, пари ли не и стигаха, дрехи и обувки ли нямаше? Аз не се прибирам с месеци, кръста ми изгнил от седалката, пребивах се от работа заради нея - какво не и стигна,та си тръгна? – Тук Ники се опита да изобрази физиономията на жена си, когато му отговорила - вирна брадата си нагоре, леко притвори очи и изрече с приповдигнат тон.
- Махнах се, за да търся себе си!
Псувнята, която отекна в кабината и изправи чукнатите прагове сигурно още звучи в ушите на жена му, а бузите и сигурно още червенеят при всеки спомен за началото на самотното `и търсене.

Не знам как успя тогава Ники да излезе от обзелото го вцепенение в което се беше вкарал сам по свой собствен, нерадостен избор след напускането на жена му. Може би, защото разговора поп начало се въртеше около Христос или пък за момента му беше наболяло по друг повод и търсеше отдушник, но за момент усетих дълбоката му човечност, затрупана от тонове и тонове мъка. Може би не споделяше всички подробности и причини, но едва ли това беше основното тогава? Дали пък наличието на внимателен слушател, който уважава историите му, го накара да се отпусне за момент? Повече никога не отвори дума за това. Категорично отказваше да коментира каквото и да било и неизменно ставаше груб, зачеквах ли отново темата. Предполагам, че затова и пиеше толкова много – на два - три пъти му взимаха книжката, а това му костваше много парии главоболия. Но това, което ме учудваше най - много е,заради което ви разказвам историята е, че не правеше ни най - малки усилия да се опита да разбере изкуствената природа на мъката си и трупаше ли трупаше сила върху сила отгоре и, за да забрави. Страданието му май се бе превърнало в основно забавление, имайки предвид изкуствената природа на страданията всякакви, което пък ме навежда на мисълта за евтините ментета, с които се забавляваме, взимайки ги за истински. Както и да е, той остана за мен създателя на следния бисерен лаф:
Седим` с един приятел и пиеме в барчето на гаража, след успешно привършил курс. Бърник`ахме нещо по двигателя и решихме да ударим` по едно. Отнякъде се появява Руми – счетоводителката и ме сваля не`шо. Бъзга ме:
- Къде ходиш, бе Ники? Отдавна не съм те вижд`ала. Къде си се нацап`ал така?
- Нацап`ал ли? `Ела след час и половина да ме видиш как `ш съм се маскир`ал!
Бате Ники.

Лесно го докарахме камъка, със псувни, песни и страдания по пътя, но качването към манастирчето беше друго. Тъй като беше свален в София се наложи отново да го товарим. Трима мъже му пъшкахме двадесетина минути,търкаляхме го по трупчета, псувахме съвсем изискано и т.н. номера за привличане на женското внимание към прекрасно изваяните ни тела.

- Мъже!!!– чувам в ушите си презрително почти, но и леко заинтригуваното откровение от страна на нежният пол.
- Всичките сте еднакви! – опита за натоварването ни с отговорността за уникалната ни еднаквост, неизменно е почуквал на вратата на Майката природа, която пък за сметка на това е сътворила жените толкова, толкова различни. Но стига вече генно инженерство!

Та камъка ли не искаше да тръгва, мястото му или моето не беше там накъдето го бяхме подкарали, не знам,но се учудих, спомняйки си лекотата при първото товарене. Знам само, че и до ден днешен не съм направил кръст, защото и при вторият опит не стигнах до никъде. Съществува,обаче сходство между причините да не се получи и двата пъти, глупавото е, че и аз съм замесен. Хак да ми е – както казваше Петеца - учителя ми по скулптура, ако изобщо съм имал такъв някога, виждайки ме да си сипвам пределно голяма ракия по пределно незначителен повод. Треперят ми ръцете и пълня чашата догоре. Вълнувам се.В такива моменти винаги си спомням дядо ми по майка – дядо Павел. Седим на масата от часове, храним се питателно, пием също така добре, а дядо Палунко – Бог да го прости - нарежда с присъщата на старите хора топла непосредственност:
- „Яжте, пийте, мале! Вие сте ми наследство. И внимавайте - капка да падне, в `уста да падне”! – казва той, мята кафява пръжка в устата си и със благоговение надига чашата с червен отел. Виното е почти синьо и силно като завета, който ми остави!
- Море, шашаф си, колко бега бръзия влак, та обръкваш децата! – срязва го баба и пустосва с ръка вечният си спътник, когото последва и в отвъдното, за да му прави облачни мекици за закуска.

Хубави завети. Ще ги помня винаги!

В също такъв хубав, слънчев ден изсипваме камъка на манастирчето. Изсипваме се и ние. Същата широка поляна с южно изложение, припек, простор и много светлина ни посрещнаха там. Нагласихме камъка на стартова позиция, засякохме време,отчето извади люта ракия и седнахме да се почерпим. Започването отече временно, но не беше това основната причина за неуспеха.Още в началото се отчупи едно голямо парче на най - неподходящо място. Рече камъка НЕ! – и това си е! А не можели да говорят! Може би проекта ми не беше подходящ, а той така и не можа да се избистри докрай в главата ми, за разлика от други разни. Всъщност, това е друг въпрос, защото винаги съм бягал от предварително установени мнения, особенно що се отнася до скулпторите ми от ОНЗИ а не от ТОЗИ период. За моя радост скулпторите ми винаги са ми се отплащали с мило внимание и изненадващо по - добър реален изглед, отколкото в представите ми. Но, както казваше Бисер Киров навремето -“Аз съм само един юноша бЛеден….”, добавяйки типичното за Свогенци произношение.

Може би не ми беше работа да правя кръст на това място – знам ли? Какъвто и отговор да дам, все си мисля, че няма да е верен. Въпреки, че сега съм убеден, че не заради кръста се качих там. При всички случаи си почивах много добре. Определено! Далече от градската лудница се чувствах спокоен и умиротворен. Мястото наистина беше много хубаво, от незапомнени времена там е имало храм. Древните геоманти обикновенно са избирали специални места за това. А и в края на краищат - със или без моят кръст – какво значение имаше.? Най – вероятно съдбата ме беше пратила там по съвсем друга причина, но за това по нататък.Интересно ми беше отношението на попа, което се променяше със времето и клонеше към негативно. Естественно, бях му показал снимки на мои работи, преди да ми разреши да работя, но дали ги беше харесал наистина, това не мога да знам. Постепенно, обаче охладня като есенен дъжд, а тъй като бях отишъл все пак да работя за удоволствие, не се чувствах никак комфортно от това. Смятам за своя грешка факта, че не си тръгнах още при първият намек или, че изобщо го бях дочакал. В края на краищата, не работех за партията или по поръчка. Инструментите, камъка и усилията си бяха лично мои. Но както казваше незабравимият Фреди - „The show must go on!“ Театъра трябва да продължи, чак докато загубим желание за „главна роля“. Къде четох, че „отговорността за сътворяването на собствената ни съдба не е бреме а свобода“? А-ха, Зеланд.
Незабравим спомен ми остави един може би по - дребен на пръв поглед факт, който започна да ми отваря очите лека - полека. Съществуваше определено и ясно кастово разделение на трапезата в зависимост от това, кой колко пари е дал или пък какво е дарил на храма. Бях прикрепен към един много добре неплатен, но много добре използван в името Господне майстор и нашето място беше в неудобният, отдалечен и тъмен край на масата. Все пак, добре беше, че изобщо ни допускаха вътре, тъй като в противен случай трябваше да делим студа навън с кучетата, с които и без това бях приятел. Майсторлъка ми говори сам за себе си и по тази причина не изпитвам нужда от оценки или отношения – били те и положителни. Още повече пък от по-специални, като онова! А пък, показателният случай, в който купих ракия от друг човек по време на вечеря в трапезарията скандализира дори и мен. Изобщо, бяхме затънали в едни такива свети отношения. То и отеца си беше свят човек. Едър, много закръглен, червендалесто брадато лице и излъчване на добре отглеждан и добре отхранван индивид. Беше на ти със алхимията - като започнеш с непрекъснато леещият се алкохол, минеш през термичната обработка на храните и завършиш със доволното количество хапове, изпивани всяка сутрин по същите тези два повода. Със скръстени отзад ръце, отеца винаги излагаше на пряк показ необозримото съдържание на расото си, кръст и венец на духовното му благополучие. Явно живота в извънградски условия беше доразвил и без това прагматичният усет на този човек, който избягваше да прави излишни движения, неносещи полза роду. Не, не беше фарисей, тъй като не е богоугодно да се нарича търговия движението на стоки и пари през ръцете му. Никой никога не вареше ракия на разстояние по - малко от 13 метра от храма, освен неколцина приближени, явно посветени и допринесли за някаква свята тайна. Гуляите, не носещи в себе си уклон на прекаленост, ревниво криеха самоличността на участниците, може би като част от един непрекъсващ, небесен купон, за който на нас, смъртните не е позволено да знаем. В крайна сметка, честото присъствие на достолепни личности, даряващи щедро придобитите земни блага на храма, не носеше по никакъв начин нечестивия отпечатък на болни амбиции и гузни съвести. За радост на небето, светлината огряваше понякога отделни участъци, на които не им се налагаше да примигват с гузни, зачервени клепачи срещу нея.

На изток или на запад - не съм сигурен, но създадената и поддържана от попа и обкръжението му обстановка беше „Далече, далече“ от рая. И е!

Мъчих се като грешник има няма два месеца, да извадя част от непоколебимата си святост на показ, но явно са ми били слаби ангелите. А и светостта ми, ако е имало такава, ще да е била лъжовна, както всичко прекалено, разбира се. Замислих се по този въпрос, след един разговор със отеца, разговор, който ме наведе на мисълта, че независимо от чистотата или грозотата на помислите ми, нямам никаква основателна причина да си ги мисля точно там, още повече пък по повод като този, който ме бе довел на манастира. Въпросният разговор като че приключи по следният начин:
- Отче, - казах му, - питал съм няколко свещенника, но нито един от тях не можа да ми даде какъвто и да е отговор. Може ли да попитам и теб?
- Кажи, чадо! - насърчи ме отеца.
- Защо Учителят на живота, Христос, Този който ни учи да не умираме и да търсим вечният живот, всъщност направи точно обратното – взе, че си отиде от нас, а не остана тук, със вечният си пример? Защо Учителят на живота - (според мен Той е такъв) - ни остави на смъртта?
Отговора на отеца беше последното, което бях очаквал.
- Сложен въпрос ми задаваш, Краси. Такива неща не ме
интересуват. Аз се интересувам от по - прости неща, по- обикновенни.

Дали имаше пред вид редовното зареждане на хладилника, или нещо не чак толкова духовно - за мен остана тайна завинаги. Но и не смятам, че бих могъл да бъда прав, като го критикувам – като свободно човешко същество отеца по никакъв начин не беше длъжен да мисли като мен, при все, че с пълна сила изповядваше моята лична философия:
Всеки трябва да бъде себе си!
Е,той беше себе си отвсякъде откъдето и да го погледнеш. Сигурен съм, че други са избрали незавидната участ – да бъдат съдници на времето и епохата си. Избягвам да се занимавам с подобни дейности, изискващи абсолютна, категорична обективност, дейности, които не са ми и присъщи, поради определено субективното звучене на този текст. Като ”Див колибарски петел” – по думите на една врачка, която за голяма радост на роднините ми, все още стоящи на нокти и очакващи да ги оставя на спокойствие, ме ожени и установи в Германия преди няколко години, отказвам да хвърлям камъни всякакви, пръв или последен, по грешници и синове човешки! Обичам да ги моделирам и с удоволствие бих споделил с Вас не твърде сложните процеси, които ферментират някъде около центъра на черепахата ми.
Ще бъда кратък, както е кратка и философията ми по този въпрос.

Силата, енергията, провидението, Дао или каквото и да е всъщност, наричано както и да било, обикаля и засуква себе си по цялото земно кълбо, извайвайки формите на всичко, което все още не сме развалили, с неуместните си понякога въздействия в стил ”Да покорим природата”, демонстрирайки размаха, стила и замисъла на еднодневка. Използвайки този елементарен, а всъщност безпределно дълбок процес на естественност и разпределение на енергията, се опитвам да дам простор на личната си енергия и я оставям да прави каквото си иска, извирайки от ръцете ми и нанасяйки непоправими вреди на общоприетото мнение, че натурата е единственното, което си заслужава. В същото време духът ми е свободен за по едно малко. А всички знаем, че никой не може само с по едно. Твърдящите каквото и да било друго се самозалъгват, въпреки, че абсолютната истина е и тяхно достояние! Изключителното удоволствие, което получавам от чукането по камъните, би могло да се сравни единственно с блясъка в очите ми. За всеобщо удовлетворение – не смятам да си извайвам автокамък! Децата имат нужда от спокоен сън, нали!

Кръст така и не направих, но от манастира съдбата ме отведе високо горе, в планината, където ми беше подготвила красива изненада.

Предполагам, че за сбъдването на една мечта, човек би трябвало да направи някаква жертва – сигурно така са наричали в древността необходимото уравновесяване на взето и дадено – баланса, без който не би могло да се продължи в каквато и да е посока - дори и назад. Народът ни го е казал – „Хвърли назад, да намериш отпред”. Не съм сигурен, че всички ние вървим само напред. Наблюдавайки през годините процеса на превръщане на пустото в празно - бих казал даже, не превръщане, а сменяне на местата им или просто само едно отчитане на дейност, се питам: - накъде отиваме, напред, назад, встрани и кой би могъл да каже къде точно е напред, или назад? И как всъщност бихме могли да постигнем този баланс между отдаденото минало и още невзето бъдеще? Е да, техниката и науката вървят напред, ала ние къде сме? След видяното и преживяното на манастирчето се запитвах много пъти – къде е и има ли граница на истинността в човешкото съществуване? А, какво точно е истинност? След като аз виждам действителността по различен от отчето начин а и всеки я вижда по свой собствен, реална ли е тя или ние просто си я създаваме такава, каквато ни оттърва, променяме я и тъчем нишките и - (онези, пронизващите цялата вселена), в зависимост от интензитета на собственият си заряд и оъзнатостта на намерението си? Закачваме се за някоя от тях, пътуваме – известно накъде, защото избора си е наш - но когато пристигнем – ако изобщо стигнем някога - се чудим защо не желаем да сме там. Ами избора ни е бил достатъчно ограничен – нищо повече! Напълно естествено е да съм видял изкривена реалност, там горе, примерно защото ми е било студено или самотно или пък просто настроението ми е било приповдигнато или захлупено. Не бих дал какъвто и да е отговор, (а и необходимо ли е на някого?) без да се ровя дълго - (а го правя, защото ми е интересно) - в неизброимите гънки на съществуванието и да сравнявам резултатите, които те дават и то в следващи и следващи периоди от време. За мен естествен резултат от пребиваването ми горе беше похабяването - на пръв поглед - на един, ако не друго, то поне приятен импулс, безмислено на пръв поглед пръскане на енергия и съответното им намиране на съвсем друго място, ако не и време. Или просто закачване за следващата “пътна” нишка, която съм си избрал. Всичко това, обаче в пряка зависимост едно от друго. Предполагам, че аз просто съм жертвал част от себе си, за да получа друга. А и така стана – на освободеното от каменарската ми саможертва място, моментално се появи нещо много по - хубаво. И повече не стъпих там!

Я, какъв съм бил сериозен философ? Понякога - в случаи като този едва се издържам. Сърцето ми - обременено със тежестта на преживяното отново тупти с оня отхвърлен преди време още ритъм. Препрочитам и се питам: - Възможно ли е да съм толкова добър? Питам се и друго: - Какво ли ме кара да се правя на писател или драскач, бих се изразил, както го правят в добрите английски семейства:

- Вие несъмнено бихте се досетили, какво бих могъл да имам в пред вид, милорд, сър! - или каквото и да е обръщението, целящо да увеличи пропастта между простото и сложното людие!
Питам се наистина, какво ми стана изведнъж, така кротко си живеех. Не е ли това някакво неистово и скрито желание да бъда, а не да се чудя, подобно на датския принц, отправящ бдителен взор към мрачните вълни на времето? Май има нещо такова и бих искал искренно да поздравя тези, които споделят мнението ми. За останалите, в пристъп на несъобразима скромност ще кажа, че си търся място – за повсеместна брокерска радост - някъде между Стайнбек и Удхаус – там се чувствам най - добре. Декар, декар и четвърт, моля! С екстри! Ама съм скромен, а?

- Затова ви предоставям гледката на необятното дъно на панталоните си, доколкото е възможно това.
- Моля ВИ, не искам да обидя никого, просто се забавлявам, най вече със себе си!


Искренно се радвам за Вас, че успяхте да преминете теста за търпение. Поздравления!

Преди малко разговарях с Чурулик по телефона. Разговор е силно казано, защото бихте ли могли да цъкате, пукате и чупите език като бушмен – единственният възможен начин да сте в тон с Чурулик. Направила е нещо с прекрасната си коса и докато се свличах към пода, а моята окапваше, се опитах да си я представя. Получи се. От другия край на нашето приятелство, тя потвърди, че съм я видял правилно. След малко ще отида, за да видя с очите си, кой кого е метнал на шейничката. АХ, тези жени.

Е, избягнах, както винаги сърдечният пристъп. А - ха, да пристъпи и му прочетох правата, с ръка на сърцето. Сви се попарен. Ще има да чака! Чурулик изглеждаше дори по-хубава от преди. Тъй като го знаех, предварително бях облякъл една стара, специализирана премяна, за да `и покажа възхищението си от новото дизайнерско решение. Не, че тя се съмняваше в себе си, но както казвам:
- Ако жената не се чувства харесвана, а мъжът не `и го показва отново и отново, то какво би могло да се добави тук?
Както и да е, вечерта премина под знака на непрекъснатото ми бръщолевене. Не си спомням да ме е заболявала устата, нито да доскучавам на някого, но по незнайни, женски причини това не `и омръзваше. Понякога съм голям омайник. Изразявайки помежду водопади от смях мнението си, че не мога да мълча в нейно присъствие, тя ме накара да се замисля: Защо ми харесва толкова? Останах изненадан от себе си, чувайки се да казвам:

- Обичам те, повече и от себе си. Наистина, с една капчица, но в повече.
Имайки пред вид, колко много се обичам, това означаваше, че лъжа или съм на път отново да загазя. Тази капчица преля чашата впоследствие. Досега даже не си бях помислял, че е възможно да обичам някого повече от себе си, но ето, че се бе случило. Дано не Ви лъжа, тъй като това е напълно възможно. Откровението ми ни накара да се почувстваме много добре и въпреки, че около масата седяхме петима, почти през цялото време бяхме напълно сами. Наистина – какво повече би могло да се добави тук?
- Сияйно създание е Чурулик. Пълна с тиха и спокойна радост от и за себе си!

Мисля си за Живота, за това какво чудо е сам по себе си. Лъчиста сила, пронизваща едновременно и безкрая и телата ни, проникваща и извираща от пръстите, очите, устните, сърцата и засмените ни лица. Изникваща отнякъде или съществуваща от зората на времето, прокарва ласкавите си пръсти по лъчистите ни фибри и ги кара да танцуват приказния танц на безкрая. По този красив повод ще Ви разкажа една проста, но преизпълнена със същият този живот история.

С бившият ми, за съжаление, тъй като много се имахме, баджо – Румен, се бяхме забили в Бродилово, мисля, че така се казваше закътаното в пазвите на Странджа селце, на осем километра нагоре по течението на Велека. Осем, наблягам, защото това разстояние е в основата на тази история. Красотата и очарованието на онези места нямат нужда от намесата на колебливият понякога курсор на компа ми. Румен и сега предполагам, продължава да е един от най - добрите рибари, които съм познавал, какъвто си беше и по онова време. Познанията му за рибите и навиците им, е насъбрал още по времето, когато баща му го карал да ходи за риба, не за книжни знания. Замотахме се да търсим червейчета и други гнидки под камъни и шубраци и в един момент се оказахме на около стотина метра от реката, нагоре по един тесен, черен път. Около сто метра горе - долу. Нива с поникнало и дръпнало жито или нещо подобно иззеленило. Влажно и вдлъбнато място с няколко доста големи, валчести камъни, така, за тежест и презентация. Повдигам единия и ако искате вярвайте, отдолу навдига страшни щипки морско раче. НЕ речно – морско! Малко раче, от тези, които щипят женските крачета доста под нивото на необходимото.
Естественно, че правя разлика между речен, морски рак и омар!
Баджо идва, вижда и премества мозъка си със удар по челото, докато моят все още вибрира от подобно третиране.

- `баааа си и Живота. – повтори го поне три пъти, сякаш аз не разбирах какво има пред вид.
Осем километра, срещу течението и сто метра по сушата, - би ли могло сила като тази да бъде победена? Това малко раче, чиято черупка даже вече е пясък, ми даде повече от всичките ми земни учители!

Тъй като много обичам Живота, бях се опитал с красотата на нашия, Българския език, да изразя това което усещам. Не знам дали се получи, но харесвам много тази си малка творба.



Зареян из приказните видения,
танцуващи по върховете на клепачите ми
се питах
какво танцува там, в безкрая?

Всъщност, това беше официалното начало на един E-mail, пратен от мен до една японскоговоряща българка, но това е съвсем друга история. Бих я обобщил с това, че краткия E-mail получи още по - кратък отговор.

Не го съзирах обаче да танцува на едно друго място, или пък танца му не беше така жив и радостен. Това място обаче, подобно на малкият ми пясъчен учител, промени отношението ми към живота, накара ме да го ценя повече от всичко. Всъщност, съществува ли нещо друго освен Него?

Преди години бях охрана на портала на едно гробище. Силно казано – охрана, защото с напъплилите по него цигани охраняването на стотици не оградени парцели беше само някакъв си “дрийм”, казано по-точно, висях на портала и се опитвах да запомня доколкото мога, кой е влязъл или излязъл, пък и защо. Събирах такса на влизащите коли и пиех кафета - гадни и безкрайни като скуката и мръсотията на онова място, но в лишеното ми от блясъка и изискаността на “VIP-ърсън”, съществуване, се усещаше един нов и пределно свеж полъх, така липсващ в живота на тези благословени. Нямам никаква нужда от чуждо признание, за да мога да се чувствам “много импо ’тънт”. Мога си го това и без този етикет! Толкова ми е добре със себе си. Бившата ми жена току що ме беше напуснала и съвсем безсъзнателно ми беше дала възможност да осъзная един безценен дар – свободата. Свободата от чуждо присъствие, чужди мераци за кариера, чужди очаквания и чужди домогвания. Сигурен съм, че ако и за миг се е досещала какъв подарък ми прави, не би се поколебала да остане до мен и да продължи бавното ми, но за сметка на това пък мъчително унищожение. Дано никога не прочете тези редове, “`шшш`ото `шшшш стане страшшшшно”! Оня лаф за потичащата отново в изоставени корита вода, кара растителността по бедната ми глава да се стреми към собственните си краища. Безценен учител ми беше тя. Научи ме да обичам себе си - наистина с цената на цялата заблудена любов, която по неизвестно какви причини питаех към нея. Явно бях сгрешил посоката, съвсем не по правилника за обичане на персони всякакви. Но всяко зло за добро. Вдишвах прашният, но пък Изцяло лишен от съпруга въздух и бавно, но сигурно влизах в положението на хиляди и милиони мъже преди мен. И през ум не ми мина да се отдам изцяло на алкохола - отдадох му се отчасти. Мъка ли? След задължителният карантинен период и непрестанната болка в слънчевият сплит, мозъка ми започна да си спомня отдавна забравени функции, а сърцето ми плахо взе да се озърта, отмятайки „foreber“ неизбежният покров на задължителните съпружески отношения. Мъка ли? Търсих, търсих, не открих такава! Чудех се по това време как да продължа оттук нататък, с какво да се захвана, изобщо, имах безкраен избор и свобода да го взема. Месец, или два, преди това един ден ми се обади Васко.
- Сине, - така ми казваше още в казармата той – че ми беше стар войник - нали знаеш магарето за какво го викат на сватба? (сякаш някой някога е канил магаре на сватба?).
- Ха, сине, ти ли си? Откога не съм те чувал. Как си, какви ги извършваш?
- Ела сине, ела, че ми трябваш. Ще ми помогнеш за нещо.

По това време Васко заменяше четката с шкарпелата и естественно търсеше камъни, под дърво и камък. В студена зимна утрин, с пара на челото натоварихме отнякъде в центъра огромно гранитно стъпало и затеглихме количката към Лозенец. Смях и влачене нагоре по стръмното. Чучнахме камъка върху камара подобни нему и Васко започна да ми се хвали:
– Чуй го този какъв звук има а , а този, а този ?
И започна да почуква с едно чукче по камъните. Понесоха се различни звуци и тогава за пръв път чух песните на камъка. Останах очарован, а Синът му със син, человечески, забеляза това и продължи да налива масло в огъня:
- А бе, сине, защо не вземеш и ти да чукаш камъни? – метна свободен пас към не свободното ми подсъзнание, тоз` Васил.
- Ти луд ли си бе, сине? – отвърнах, без изобщо да осъзнавам какво се бе случило. – Е, що пък точно камъни да чукам? - Пихме по едно няколко пъти и аз се понесох с танцова стъпка не си спомням вече накъде.

Ето ме вече на гробищният портал – скука, цигани и мръсотия. Досами портала имаше ателие, а в ателието майстор. Казваше се Асен – нисък, здрав и нахилен. Лепна се за мен, като отдавна забравен седми братовчед. Кафета, кафета, продънихме се. Отвреме навреме по едно две големи и така се сприятелихме. Беше готин, Асен, все някакъв майтап ще метне и ще поразсее скуката. Не се мина много и той ме покани да работя при него. Помагах му и постепенно навлизах в каменарството. Но, не за това ми беше думата. Пък и решението да стана каменар бях взел още преди години, когато никой не пожела да ми направи красива и изящна кашпа за бонзай.

Съвсем естественно беше на това място пред очите ми по цели дни да преминават различни посетители, идващи по причини свързани единственно със смъртта. Пеша, с такси, с много евтини или пък със много скъпи коли. А и гробищната църква беше точно отсреща. Процесиите се нижеха тягостно и еднообразно, една след друга и понякога мястото не стигаше за стотиците хора, които бяха дошли да отдадат последна почит. На себе си или на покойния? Само по себе си, наблюдението на това действително безкрайно шествие беше тягостно и неприятно занимание. Повече в гробище не стъпвам! Понякога носещите се във въздуха безнадежност, напрежение и отчаяние се усещаха като невероятно плътен натиск в долната част на корема. Повечето от присъстващите изпадаха в пълно вцепенение и го предаваха на останалите. Нормално беше да видиш плачещи, припадащи или напълно объркани хора. Празни лица, празни очи, издаващи пълно неведение и стотици неми въпроси отправени към Нищото, което с пълни уста се хранеше с ужаса, мъката и самотата, завладели хората, използвайки тяхното мълчаливо съгласие. Не знам дали съществува ад, а и слабо, да не кажа никак не ме вълнува, но това място със сигурност беше преддверието. За час или два, докато траеше церемонията, десетина или стотина човека съзнателно свеждаха съдбите си до пълно и единодушно почитание на завършеният култ към личността – Гробът. Пълното им преклонение пред смъртта в този момент и общото решение, че това е единственният възможен завършек на човешкият живот, ги превръщаше в повечето случаи в енергийни дрипи. Наистина страшно! И странно! И глупаво. Никаква надежда, никакъв шанс. При цялото величие на Човека, той самият не си оставяше никакъв друг избор. Не мисля, че трябва да търсим ада в друго място или измерение. Защо? Та аз го видях! Точно там! По цял ден наблюдавах и създателите му - хората - съвършенни творци на собственната си доброволна, но за сметка на това абсолютно безсмислена присъда.

Една от мислите в книгата на Джейми Лин, “Фенг шуй - земен дизайн” казва така:

“Всяко нещо е енергия.
Енергията може да се манипулира до безкрайност за постигане на положителен ефект.
Единственното ограничение за тези манипулации е нашият собствен избор”.

Там, по това време видях Силвестер, мой съученик от техникума. Мъж в красота и сила, както в стихотворението “... в красота и сила мъжка”, известно ни от детските още години. Плачеше за леля си, която изпращаше към другия свят. Плачеше, сякаш това е единственното на което е способна цялата му сила. ПЛАЧЕШЕ! Нищо повече. Мъж!

Отказах да се съгласявам СЪС! Отказах да се присъединявам КЪМ това безмисленно, мрачно и тъмно шествие. Отказах да приемам, че това е единственното, към което води живота. Отричането било първият признак за наличието на съгласие с даден факт. МАЙНАТА МУ на това недообмислено, че и недоказано твърдение. Отказвам да живея, чакайки нещо, което даже и не съществува. Не вярвам, че Христос изобщо е очаквал това от нас. Както знаете, имате пълно право да не се съгласите със мен, но със какво се съгласявате тогава? Със свещенника, като последен роднина? Със смъртта, която била единственният съветник? Ами, съгласявайте се тогава!!! В безкрайността на изборите вие ударихте едно изключително бинго. Какъв съвет виждате написан по стените на някой гроб или на някой ковчег? Може би съм много, много тъп, но аз лично не видях нищо. А може би просто нямаше такъв?

Видях или осъзнах обаче нещо друго и то ме разтърси из основи. Постепенно претръпнах от непрекъснатите масови сцени на всеобща мъка – нещо естественно за работещите там и започнах да осмислям причините за това жалко състояние на нещата. Основният извод, до който стигнах беше, че със непрекъснато поддържаната специфична настройка на собственната си енергия, човешките същества действително САМИ творят смъртта си. Акт, който постепенно, но пък Абсолютно сигурно отнема почти, да не кажа цялата сила и красота на съществуванието им, в течение на целият им дълъг или кратък живот. Малкото, което им остава, понякога използват, за да се зарадват на нещо или да се усмихнат някому. Видях го, то беше там, пред очите ми. Творци!!! Да бяха впрегнали силите си за нещо друго, а не за всеобщо страдание!

Преди години, в казармата, Васко беше нарисувал някакъв много сериозен “батъл”, изобразяващ определен момент от историческото ни минало. Шлемове, ризници и мечове стърчаха от рамката на грандиозната поръчкова композиция. Но цялото кралско войнство беше впечатлено най - много от неистовият блясък в очите на един от воините. Някаква безумна нотка се четеше там и поразяваше с безмислието си. Когато попитах Васко, какво представлява тази бляскава идея, осенила воина по време на такова сериозно занятие като „батъл“-а той ми отговори със същия подобен налудничав блясък в очите:
Това е протеста му срещу войната!

Разби ме. Повече не можех да го възприемам като стар войник.
Със също такъв подобен блясък в очите взех решението да творя живота си и нищо друго. И то моят собствен, не нечий друг. Съвсем естественно то се прехвърли върху работата ми. Започнах да правя, създавам или извайвам живот от камъните. Приемете го, както искате! Асен видя, че от мене гробарче не става и си взе друг помощник. Мина се, не мина време и се разделихме. И до ден днешен сме приятели. По-малък е от мен на години, но за мен завинаги ще си остане Бай Асен. Пръв ми подаде ръка, когато имах нужда от това.

Може би ви се струва, че не съм „съвсем в ред”. Не мога да не се похвалч със същото. А, като се замисля, кой ли пък определя реда и какво точно е това? А пък, в какъв „ред” е този или това, което го определя? ”No probs”, както се изразяват юзващите Yahoo чата. Откакто се помня, тази индикация, обявяваща присъствието ми наоколо, ме е преследвала, без да загуби и прашинка от мрачната си девственост, маркирайки по този начин и без това обърканата самоличност на предявителите на обвинението. Колко често ми се е случвало да чувам въпроси от рода на:

А ти спомняш ли си какво каза преди три години, четири месеца и седем дни, точно в 17 часа и 35 мин., когато бяхме на ..................? Знаеш ли какво лошо впечатление направи тогава? Всички се чудеха, КАК е възможно ТАКОВА нещо.

Да, всички се чудеха на собственната си глупост, а никой не си и помисли аз пък на какво се чудя. На сватбата на брат ми един бус обърна обратно шофьорската врата, половин секунда след като я бях отворил и подал левият си крак навън, бързайки да отворя вратата на шаферката за да `и помогна, да не се изцапа в калното време. Майка ми се разрева заради вратата, жена ми се направи, че не вижда какво става, но и двете заедно и задружно не се поинтересуваха ни най - малко дали съм жив и здрав и как се чувствам. А и защо ли да се интересуват??? Единственният извод, до който стигнах бе, че за тях съм никой. Такъв обаче и останах, по свое собственно решение. Но, на какво ли би трябвало да се чудя – спазването на общият ритуал на поведение би могло и действително е проваляло не един живот. Пък и човек не може да не се възхити с огромна вътрешна усмивка на такова изключително, педантично внимание, отчитащо и най-малките подробности, като ден, час, облекло, памперси и т. н., без да отчете факта, че запомнените реплики са приели безрадостната окраска на личните преживявания и убеждения на помнещият и най - вече разочарованието от невъзможността да бъда вкаран насила в някакъв чужд, далечен и въобще несъществуващ за мен свят на “реда”. Е, случваше се, но изключително рядко - изненадвах се от явно случайното събитие, да не съм “виновен” за каквото и да било. Обикновенно поемах вината. Поемах всякаква и всякакви вина – и бели и червени и сухи и сладки - на това ме научи чувството за собствена значимост на предаващите ми ги. Живи и здрави! ”Дайте ги насам!”, ала не бабите! Уважението, само по себе си предполага някаква взаимност.

Сега, след толкова изтекла вода, си спомням със сладка, весела тъга за това време. Колко удобно и лесно беше да живея на чужда издръжка, носейки и чуждата вина, без отговорности, без стремежи, без сърце, празен като изхвърлена опаковка. Не случайно един мой познат, на когото съм забравил името, Иво май че беше, ме обвиняваше, че нямам сърце. Гордостта ми не ми позволи тогава да се вслушам в предупреждението му. А беше прав, с едно малко изключение – нямах сила да изразя сърцето си. Силата ми беше заета с носенето на всичката щедро предоставена ми за съхранение вина, за което бях даже и благодарен. Жалък начин да се чувстваш жив, въртейки сладка, малка опашчица! (и къдрава)! Където и да е този мъж сега, благодаря му. А пък причината да се запознаем, се корени в опита за реализирането на една стара моя мечта, която ми донесе най - циганското лято в живота ми. То пък един живот. Новият ми харесва повече.

Но да продължим нататък. Въпросната мечта беше свързана с музиката. Тя и сега е свързана, но вече не е мечта. Мога да пея, но не искам, по - скоро няма защо, освен за и на себе си. Нямам нерви вече, да викам в лицата на хората. Предпочитам да се разбирам със приятелите си чрез обикновен разговор, без напрягане на белите дробове. Както ми каза Кристалния: – “пеенето е изкуство за отдаване на енергия, и ти ще го изучиш, чак когато станеш Бог”. Бая време ще мине дотогава. Днес минах да отнеса слънчогледите на Чурулик и тя се поначурули, че не изглеждат както преди няколко месеца, когато са цъфтели. - “Мър - мър” – би казала Ина. Чудно, защо изглеждаха така, наистина? Дали защото това са първите цветя, (дали ще са и последните?), които и подарявам, изобщо, такъв знак на внимание не бях правил за никого. Не знам кой остана по - учуден, - дали аз, когато разбрах, че харесва слънчогледи или тя, когато `и ги занесох. Но звукът – А – произнесен със силно придихание май `и спечели първенството. Всъщност, откъде бих могъл в средата на зимата да намеря слънчогледи, които да изглеждат като нови? Поостаряли бяха, признавам. Доста! Но след около 35 до 37 секунди Чурулик осъзна разминаването между мечта и реалност и започна да ги харесва. Нейни си бяха. След това минах да видя Петеца – учителя си по скулптура. Там заварих Вальо – дебелия, извадили му зъб със три нерва и всички го кодошеха, че вече нямал нерви. Та всичко това с мечтата ми се случи по времето, когато все още зъбите ми си бяха в устата и имах нерви. Сега съм обезнервен. Връщам се назад, във времето, когато ангелският ми глас все още не беше станал такъв, а си беше най - обикновен, редови глас, от последните редици пред гласоподавателските урни. Вижте колко добре звучи – урни – сякаш погребваш завинаги оказаното към избранника си доверие. Защо ли не мога да се сетя за друга възможност? Но това са теми, които не ме вълнуват от 1990 година насам.

Жоро ме покани да се запиша в неговият неофициален курс по пеене. Сигурно беше впечатлен от специфичното за един балкански тенор телосложение, което населявах по онова време. Ниско и издуто от няколко страни, тялото ми по онова време съвсем бегло подсказваше за наличието на някаква неизразима виталност, определима единствено като домакински преразход. Тук му е мястото да отбележа, че под голям камък голяма риба изля`а. Но тъй като съм все още в детският си период на развитие, ще оставя това забележително постижение на големите и сериозни мъже, отглеждащи си също такива големи и сериозни мазоли. С радост на сърцето започнах да посещавам уроците, както и сънищата на съседите. Като цяло, процеса на обучение беше много приятен, давайки ми регулярната възможност да се извиквам на воля, под предлог, че правя изкуство. Ооо, правех го и то как. Често можеше да се забележат ръцете на присъстващите да правят странни знаци. Никога не ги разбирах, какво искаха да ми кажат. Дали пък са имали нужда да си затварям устата? Не можеха ли просто да ми го изпеят?

Въпреки всичко, Жоро водеше нещата професионално. Заседнал от около двадесетина години в малко градче в Норвегия, той всяка година си идваше или заминаваше за по няколко месеца. Кариерата му на музикант явно е била успешна там и той беше намерил мястото си под слънцето. Действително можеше много неща в пеенето, а пък и на мен ми харесваше да ги научавам, доколкото мога. Около него се носеше друг дух, атмосфера и излъчване. Историите, които разказваше, информацията, която ни даваше, бяха нещо различно и красиво, за разлика от установеността на музикалното обучение тук. Но както всичко хубаво, не би могло да продължи много дълго, тук на тази земя. Или в тази държава. Въпреки годините, прекарани, в едно по - облагородено общество, Жоро си беше останал непроменен. Под външното лустро, се криеше човек, несвикнал да приема чужди мнения, харесващ ласкателствата и интригите. Предполагам, че вечните музикантски домогвания от рода на: ”Ти слушаш ли, или, ТИ СВИРИШ ЛИ джаз?” по време на дългата му кариера са нанесли неувяхваща рана върху самочувствието му на не добър слушател. Негова си работа. Не смятам, че това е българинът, но понякога се чудя, защо така изразява себе си. Сигурно не слуша джаз. Прав е мисля, първият и вече бивш редактор на Българският “Плейбой” – Ивайло Нойзи Цветков: ”Балканите са обременени с твърде много история и твърде малко възпитание”. Явно сама по себе си историята не предполага изваждането на изводи – тя просто се случва. Изводите, обаче, предполагат наличие на някаква степен на осъзнаване. За възпитание говорехме и за това, кой как го разбира. Според мен възпитанието е пряк процес, следващ осъзнаването на тази или онази история.
На уроците идваха много деца. Някои от гласовете действително бяха ангелски и имайки предвид, че изучавахме поп и рок пеене, резултатите понякога бяха повече от красиви. Тони и Мишата ни слагаха някъде по джобовете си, при все, че и ние не бяхме за изхвърляне. Лично мое мнение е, че най – хубавите гласове са българските. От това твърдение мирише на пропаганда поне на седемнадесет километра, но не бих могъл да си кривя безсмъртната иначе душа. Така ми е очукана, горката, че не бих си позволил да я наранявам излишно. Красотата на песните ни можеше да се чуе на всеки няколко месеца – на концертите, които правехме и които по мое мнение бяха истински. Никога няма да забравя варела със запален огън и сценичният бой при едно от изпълненията на “Gangsta`s paradise” на Кулио или пък разбиващите сола които изсвирих, пеейки блуса “I was worned about her love” на един от китаристите на Тина Търнър. По думите на Хари Облака съм разцепил мрака. Е, нали за това съм на тази земя. Цепенето на мракове всякакви, е любимото ми занимание! Радостта, която тези деца получаваха, наистина си заслужаваше. Имам пред вид радостта да пеят на сцена и възможността да си припомнят части от ангелското си съществуване. Повярвайте ми, това не бяха редактираните и напудрени изяви от втората половина на миналия век. Тези бяха истински.
Естествено беше, след всеки такъв концерт да купонясваме. Е и преди това де. От време на време си мислех, че очаквахме концертите само заради купона след това. При един от тях се случи нещо неприятно и аз както винаги поех вината. Оказа се, че дори и това не може да промени нещата. Гориш си на кладата и това е. Нищо не мъчи човека повече от засегнатото его и собствената объркана личност. Дори и на относително по- извисените от нас, които са имали късмета да прогледнат 3 цяло и 5 десети от секундата по-рано.
Една от тези личности беше Калин – любимеца на Жоро. Певец със говорен дефект – каква подигравка на съдбата – или може би изпитание под формата на преимущество. Излъчване и обаяние на Емил Димитров, също толкова ограничен диапазон и съвсем, ала съвсем леко съмнение за несходство на резбите. Вероятно поради факта, че от нищо е успял да направи нещо, Жоро харесваше Калин. Нищо лошо в това, всеки има своите самотни, ледени върхове, където студът е по - силен от самотата. Усещането за вътрешна нечистоплътност, което се излъчваше от това момче явно не правеше впечатление на учителя ни и той го толерираше по всякакви начини. За сметка на ограниченият си диапазон, Калин беше развил завидна техника и въпреки липсата на сърце в изпълненията му, той беше нашият светъл пример, изтъкван по всякакви поводи. Не му правеше хубава услуга Жоро, защото съвсем скоро се оформи отбора на Гласът, Горунът и Скалата – в мое лице, които имитирахме откровенно, с удоволствие и по всякакъв начин начинаещото п.....че. Забавлявахме се искренно и с най-голямо удоволствие. Може би Жоро усещаше това, но гордостта му не допускаше коментар по този въпрос. Предполагам, че егото му се е сдържало до момента, в който количеството премина в съвсем ново качество. Представям си стадион с пияни каторжници, които пеят с пълно гърло и чувство химна на каторгата. Какъв по-хубав пример за качественната промяна на звуковият фон в околността? В реалността, където си ги представям е нек` аф ужъс, нек` ъф ат.” “Jail House Rock” пасти да хапва! Спомням си една вечер, в автобуса живееше един пиян, който държеше да ни убеди, че ги: чатка некуи рабути. “Упфстанофкъта нема `а испуснем ас бе, ебаааати упфстанофкъта, к`ъъък че а иссспуссснем ассс бе, еееееееей?” - коментираше незабравимостта на някаква кръчма явно.

Ето на това се казва обстановка, там на този стадион. Та този неизбежен - (при наличието на толкова горди и неповторими индивидуалности момент) - дойде. Свърши един от концертите – за мен последният, точно като онова цепещо нощта соло. Бях поканил 6 - 7 човека у нас, като държах Калин да не присъства. Нямах тогава, нямам и сега сърце за това момче. Запихме се както си трябва, тъй като бях поканил употребяващи личности и се заговорихме за отминалите щастливи часове. Бърборехме си кротко и безпричинно и изведнъж по късни доби на вратата се изсипаха двадесетина, начело с най - липсващият ми.

- Провокатор! – извика някой и всички присъстващи обърнахме по едно бързо, кой от страх, кой против уроки. Ракията ни не беше „Против карконджули и гондураци“, ала вършеше работа. В протрития и захабен панел просто нямаше място за конспирация, а пък по другите стаи имаше спящи. С най-човешки жест сложих ръката си на гърдите му, (само там) и му обясних, че просто няма място. Влязоха все пак, но дядовата ръкавичка се разтяга, а панела по мое лично нареждане едвам удържа напора. Години вече нямам обяснение как успя да го направи. Може би в бързината някой му разля и на него малко – за кураж. След около половин час понеслата се над водата мъгла се разнесе обратно и останахме пак първите. Знаех, че ще има последствия, но това, което стана надмина очакванията ми. Така ми се пада, като са ми малки очакванията. Пък и очакването или притежанието на нещата не допуска Свободата! Всъщност, никой от нас не я допуска до себе си, а всички се чудим защо не идва. Би ли могла да дойде в чудничкият затвор на собствените ни личности, който с такава любов си градим?

С порочният си навик да разсъждавам на глас единствено в присъствието на слушатели, май пак ще се гмурна в океана на позабравените идеи. Така е, след като огъня на мъдростта прегаря без грижовната ми ръка, която да отнема навреме от блясъка му и да го подрежда внимателно по крехките страници, неподлежащи на възстановяване. Колкото повече се ровя и скърцам с ръждясалите панти на мозъка си, от наблюдателницата на сегашната си позиция, осъзнавам, че момента за промяна беше дошъл. Най-вече, бях си задоволил желанието да опъна жици пред публика. Просто - неудовлетворен мерак от минал живот. До вратата, на крака, ми дойде и пратеника на съдбата, който беше натоварен да ми съобщи новината. Ала, кой да се досети тогава? Не бях разшифровал точно знаците, но последвалите събития разнищиха не чак толкова сложните йероглифи на световната тъкан. Интересна ми е последователността на събитията в годините, чиято вътрешна логика ми се удава да разчитам не много често. Даваш нещо, получаваш друго, но кой пие, кой плаща, каква е зависимостта – това е въпросът – също като при топломерите, на които отвърнах с простото затваряне на кранчето. Напук – да няма какво да мерят. Да мерят студено, ако могат. Било студено обаче. Студено ми е на ръцете, но, не и на сърцето. Оня студ, който понякога усещам в сърцето си или в някое чуждо – това е СТУДЪТ. Него и Господ не може да стопли.

При следващият си урок, предшестван от няколкото отложени от Жоро - по причини неизвестни за непосветени като мен, бях удостоен с възможността да се поуча от човек, видял и патил, по - мъдър от мен - не, че това е толкова трудно, а също така и да се запиша в книгата на молителите. Така и не го направих. Не мога да си спомня точните реплики, но ще поскърцам с файловете, за да докарам поне съдържанието, което всъщност е вътъка на тази история. Урока премина в права, немерена реч, като Жоро извърши разпяването на идеята, че съм пределно невъзпитан, за да не използвам по-тежки думи.
- Държал си се като невъзпитан селянин с Калин! – ми тръсна на масата Жоро, сякаш беше свалил някаква много силна ръка, разкриваща по най-безкомпромисен начин неестественният ми и съвсем тайнствен произход.
- Изобщо, как можа да направиш ТАКОВА, (не онакова) нещо? (Така и не се разбра, КАКВО точно, не би трябвало да направя.) Момчето е засегнато от твоето държание. – защити го Жоро, сякаш бях отказал да плесна любимеца му нежно по дупето. Ти знаеш ли, че.......... и т. н. и т.н. - седем минути и тридесет и три секунди.

Към средата на часа Жоро заложи на разучаването на нова песен, която съдържаше в себе си откровението, че държанието ми е било просташко, но какво недопява той? – аз самият съм бил простак! Мелодията беше творение лично на учителя ми - до този момент. Така и не се разбра, бил ли съм наистина! Но, неведоми са пътищата МУ!
Бих могъл да кажа, че държанието ти е било просташко! Държал си се като простак! Ти си ПРОСТАК!!! – спомням си как звукът отекна в микрофона. Специално заложеното ехо и едни други, по - такива ефекти поеха звукът, който се носи и до ден днешен и отеква по сливнишкият канал, привличайки вниманието на посетителите на крайречните битаци.

Не изглеждаше много въодушевен от звукоизвличането, явно диапазона му изигра лоша шега, но, хубаво, разбрах го, одобрих, съгласих се спокойно, дори вътре в себе си се запитах така ли е? Не чух нищо определено, явно не бях схванал добре мелодията, но нали съм си гадно, извратено копеле, вметнах и моите няколко тона за жизнерадост и цвят на изпълнението му.
Добре Жоро, така е, простак съм, съгласен съм. Извинявай. Но, ще продължим ли с урока?

Не издържа. Външно остана спокоен, но даже забрави да ме накара да се извинявам, (за какво ли), на Калин. Нямало сега време, другият път сме щели да наваксваме и продължи да ми пили на главата. Пилеше, пилеше, пилеше! Да, ама вече бях женен! Отдавна! Не ми доскуча, тъй като се заех със изтощителното занимание да блея нецензурно по посока на разни снимки и тапети. В интерес на истината трябва да кажа, че тапетите не бяха лоши за 26 годишни, но ми се.........! Не се разтреперах от вън, но от вътре някаква много неравноделна ръченица размаха шарена кърпа, тропна както си трябва и усетих кръвта ми да избива по лицето. ”Урока” свърши, потвърдихме следващият и си тръгнах изтръпнал. Но къде можех със просташкият си манталитет да се меря с Мъжът Жоро? Преди следващият урок някой се обади, че Учителят бил зает, после друг подрасник съобщи, че бил болен и т. н. Проверих заради себе си – прозореца беше отворен и отвътре се чуваше пеене и говор. Времето, предвидено за моя урок беше заето от друг - май, че беше жена - а болният учител явно се беше жертвал заради някоя голяма гръдна обиколка
Както е казал любимият ми Лао Цзъ, малко преди да изчезне през северната граница, възседнал бивол:
- Колкото по-голям е тласъка, толкова по-силен е дъха!

За същото явно говореше и “елитното копеле”, – както сам се наричаше - Вихрен, поучавайки ме съвсем нагледно и съвсем, съвсем безплатно. Но,......такива са великите! - (дълбока въздишка). Те могат да отдават частици от себе си и при най - малкият повод:

Стил няма в тебе, стииииил!
Долавяйки все пак, по оцъкленият ми, изумен поглед, че не го разбирам почти напълно - съвсем нагледно - но пък така неподражаемо и елитарно - (тези неща просто са генетично заложени в кръвта на старите а пък за сметка на това аристократични селски родове) - обърсваше червената мазнина от празната вече чиния с показалеца си и за да ми демонстрира какво ТОЧНО е СТИЛ, го облизваше.
Никога с палец!!! Никога със среден!!! Никога!!!

Предполагам, че същата тази вродена елитарност е вдъхновявала и сина му, когато около година по–късно заля с бензин и подпали отблъсналата го любовница, заедно с приятеля `и!

Какво завидно познаване на съвременността от един примитивен материалист, за какъвто беше обявен Цзъ в соц. времената? По всичко личи, че оттогава досега човекът се върти в затворен кръг и губи все повече енергия, отдавайки я на съмнителния успех на техниката. Но да сме живи и здрави! За другото все ще намерим на кого да прехвърлим отговорността!

Неопечален от бурното развитие на събитията или пък добре криейки го от себе си, продължих заниманията си сам. Съседите засънуваха по-концентрирано цветните си сънища, а аз запях на спокойствие. Лишен от контрол, свалих тоналността на песните, които иначе виех във висините, разучих нови, по-ниски и гърлото ми взе да се поотпуска. Гърдите ми си отпочинаха и се оказа, че мога и сам да откривам следващите стъпки в обучението, което на практика се изразяваше и във възможността да разговарям спокойно. След време отново вдигнах диапазона, но вече с отпуснато гърло и когато открих че на практика мога да постигна всяка една бленда на всеки певец - (естественно след полагането на необходимият труд) - просто спрях редовните занимания. Вече не ми беше интересно. А Жоро отдавна не ми беше необходим. Когато след известно време се запознах със Кристалния и му зададох въпроса: - Защо Жоро постъпи така? – той ми отговори:
Искал е да наложи егото си над твоето.
Да го е наложил! Моето и сега е свободно за експерименти. Обаче, все не мога да го открия, когато ми потрябва.

Жив да го ожалиш тоя Жоро. Сещайки се за него, бързата ми мисъл скача веднага при Киро – Топлофикацията, както последно му беше измислил прякор Петеца, поради обзавеждането на една барака с парно. Киро е много свестен преподавател по нещо си, в Академията и скулптор, чиито работи харесвам. Кой го набеди обаче, че бил голям женкар, не знам? Винаги, когато ме види, изживявайки се като много потенциозен, се опитва да ми затвори устата с лафа: да внимавам, щото...! ЯЕ`Ж па ти, тоя Киро! – както казват в Плевен.
Семплият ми отговор винаги е бил:
- Киро, Киро, да ти имам потенциозността, какво да кажа за тебе, щом до мене си опрял. Язък ти за репутацията, неустановена!
Та и чичко Жорко. Обиколил света, за да намери в мое лице противник.

Що така бе, Миме?

Но и мойто его си го бива, защото в такава каша ме забърка – не`ам думи. Пасъл, недопасло, метнах се на морето да разбера как така музикант къща не храни. Великата идея, която се крие в тази премъдрост явно визира липсата на радостни моменти в човешкият живот, които биха могли да се отпразнуват с музика. Знаейки, че радостта произлиза от сърцата и душите на създателите си, съм склонен да повярвам, че е така. Предполагам, че определено съм субективен, но нали и аз съм едно от милиардите огледала, в които се отразява истината. Хич не ми е приятно, когато се хвана в издънка! Ето ви абсолютно пресен пример: зима е, а по босият ми крак, подпрян на касата на прозореца, до изтръпналият от студ радиатор, полази калинка. Да, калинка! Лази! В кой от случаите ще съм субективен: ако отрека или ако потвърдя, че това е знак за бъдещ път? И в двата случая бих могъл да съм субективен, но и в двата случая бих могъл да съм обективен. Очевидно трябва да прибегна до определени мисловни рамки, за да отговоря “правилно”! Но нали тогава рамките предопределят отговора. Мисъл ли е, разсъждение ли е, щом ги вкараме в рамки? So, can you hеlp me, pls? Ако ви вълнува моето виждане, то е, че ние сами тъчем и създаваме своите реалности. Ще кажа, че това е знак за път, тъй като очаквам такъв, а бъдещето ще покаже дали съм бил прав. Въпроса за субективността бих могъл да задам и по друг начин: Експеримент ли е това мъдро писание или “шитове”, както се изразяват благовъзпитаните джентълмени от братска Гр. Бр.? Ако изобщо сте стигнали до този пасаж, то би могло да е по различни причини, неотговарящи пряко на въпроса. Опасявам се, че пак ще опрем до рамките. В крайна сметка, аз пиша този КНИГ ` заради себе си, за да се почувствам по-добре. Съдейки по удовлетворението, изпитвано от споделянето, мисля, че е така. А споделям само неща, които редполагам, че съм разбрал. Стига да не изглеждам като стара клюкарка, прекарала последните 27 години в затвора за словоблудство, която при излизането си не разбира, че информацията `и е безвъзвратно остаряла. Допускам, че е експеримент, тоз` книг`, защото ме кара да мисля, разбирам и подреждам себе си. От това определено ми става по-добре. Бих се зарадвал искренно, ако някой ми предложи друга идея по въпроса: - Защо, защо изобщо се захванах с този книг`? Много пиене ще изпием с него. Със сигурност и двамата ще се почувстваме по-добре. Що за глупост е това – винаги трябва да правиш избор. Няма ли спокойствие в този живот, установеност и покой. Вечно търсене и търсене. Леле, как въздъхнах? Това показва, че се впрегнах сам в собственните си изживявания и размисли. Ако не друго, това показва, че се забавлявам. Спомням си как Чурулик се замисля за секунда всеки път, когато изтърся в ръцете `и поредният бисер с променлив блясък. Естественно, реагира адекватно, (в границите на моите рамки), разбира се. Попитах я защо всеки път замълчава, а тя ми отговори :
Осъзнавам какво искаш да кажеш.
О,.. имаш и такава функция?
Поглежда ме. Смеем се и двамата. Тя знае много добре, че не я подигравам, а я обичам.

Моля да ми простите, че пак се отнесох към далечните брегове на любимия ми океан от идеи. За минута да забравя и белият кон опъва платната. А само преди няколко вечери Силвио, – синьокръвния, - ми говореше за концентрация. Каква концентрация, като не съм пил от няколко дни. Карам я само на кафе и чай – като мома англичанка. Това питиета ли са за мъж. Но аз си ги позволявам, поради незрелият си стадий на развитие. А лафа за момите англичанки го използва Ади, когато запец-пец-пецнеме на телефона, точно като такива. Пък нито тя с мургавото си излъчване, нито аз с могъщите си плещи го докарваме на изтънчения, аристократично блед образ. Бич Божи ми е тя, защото и позволих да порасне в чин. От кумица я повиших в критик на работите ми. Една от малкото жени, (3 на брой), с които ми се удава да разговарям, тя е надлежно предупредена, че нямам функция – заслушване в критики. Но смятам, че е полезно за всеки творец да отглежда и напоява благоразположен критик. И тъй като всички ние творим съдбата си, бих Ви препоръчал това доходоносно занятие. Плюс това пие повече от мене. Какво повече бих могъл да искам. Но за нея и нейното развитие ще отделя подобаващо внимание, някъде в бъдещето.

Стигайки на морето, натоварен като магаре, с уредба, багаж и китара – не, просто не ми се говори за това. Съжалявам. Само ще кажа, че – Не! Нищо няма да кажа. Това грозно лято и изводите от него да си останат за Жан.
- Уфффффффф........! Побивали ли са ви тръпки от отвращение?

Там и тогава се запознах с момчето, което ми каза, че не влагам сърце в нещата. Затова исках да му благодаря, но ми стана отвратително, като бръкнах в спомените. Не, няма да говоря! Ха-ха, като че ли някой ме кара?

Моля за извинение, че се взимам толкова на сериозно. Не бих искал несъществуващите ми проблеми да навлизат със взлом във сърцата Ви!


Няколко са моментите, за които не ми се говори. А всичките те, са ме променили дълбоко, толкова дълбоко, че даже се изненадах от нежеланието си да бъда миньор като моя татко. Може би мислите, че обмислям предварително за какво и как да пиша. Ако е така, грешите. Би трябвало да личи от 700 метра поне, че мятам думите като пролетен дъжд. Не бих могъл по никакъв начин да изневеря на себе си. Казано по друг начин – това не е във моят стил, колкото и да го нямам. Единственното (ох, стана ми гадно от този Жан), което ме води напред във фабула, сюжет или някаквата друга дума, която е правилна за случая, е моментното ми хрумване. То ме спаси и този път. Спрях, пуснах си VAN HALEH и се замислих: защо ми стана толкова гадно? Само ако можете да видите страдалческата ми физиономия – ХА, ХА, ХА! Оказа се, че пръст има и бившата. Затова ще изчистя първо файловете свързани с нея. Навремето, в кината, когато билетите бяха по 22 стотинки, циганетата седяха на първият ред и често мятаха реплики към любимеца на Хиподил – Бате Гойко. Във филма ”Заветът на Инката”, Бате Гойко, който играеше Последният Такъв, попита някаква кака, мотаеща се из краката му:
- Какво да те правя сега? – или нещо подобно. Каката замълча с премрежен поглед, очевидно мислейки, което беше най-странното, а през това време едно от циганетата, ползвайки може би чужд или пък вроден опит, мъдро посъветва бат` Гойко:
- Да го духа, бат` Гойко, да го духааааа! – влагайки щедро характерните за циганският език ударения, паузи и проноуншънси.

Защо ли беше толкова благороден бате Гойко Митич? Защо ли и аз бях толкова кротък. Трябваше да `и тръсна един достатъчен бой, ама с това меко сърце, както казваше Асен:
- Ако съм жена, бельото няма да мога да си сложа. – и зиме става страшно!

Години минаха, изводите отдавна използвам, като прилежен ученик, а още ми е гадно. Не знам дали съм бил под чехъл, не, май не е така, просто много я обичах, копелето гадно. Сам си се набутах обаче. То, аз все съм си влюбен. Ако няма в кого, – в себе си. Последното, което видях от нея, тя (или то) не предполагаше, че я(го) наблюдавам, беше, как от пръста си пуска черна течност в чашата ми. Беше довела детето за ден - два и ми оправяше стаята, (то пък една стая), сякаш за да покаже, че още има нещо между нас. Имаше, да, – дистанция! Не разговарям изобщо с нея, тя-то е бясна и си пуска чернилката. По - късно Кристалният ми обясни, че я е провокирал за да се издаде. Вратата беше открехната и имах възможността да видя всичко. Иначе никога нямаше да повярвам, че ”човешко същество”, е способно на такова нещо. Може би си мислите, че в ръката `и имаше туш или някаква тръбичка. Не, карате на японски означава ”празна ръка”. Течността излезе от пръста `и. Ако не бях видял всичко това с очите си, щях да помисля, че си е чистила туша за мигли или нещо подобно. Но дори и така да е, – защо в чашата ми? Седем години живях с нея, – не се издаде с нищо. Въпреки приятната за очите външна обвивка, онова там вътре не може да е човек. То не е! Дълбоко се съмнявам, че само ТЯ или ТО са такива. Съдейки по десетките белези, които забелязвам изразени в поведението на много “хора”, съм сигурен, че изобщо не сме сами на този свят. Съществата, които живеят около и със нас със сигурност не са от човешкият род. Някои от тях са елементарни и могат да бъдат разпознати лесно. Но повечето са превъзходни имитатори на човешкото поведение, във всичките му аспекти и са почти неразличими външно. За наша радост, обаче, има един много лесен начин за разпознаване. Сърцето и слънчевия сплит винаги говорят. А и перфектно прикритата им злоба и глупост понякога избива съвсем безогледно и неприкрито. За съжаление, най – добрата им защита е факта, че света и хората, твърде заети със себе си, са привикнали с присъствието им до такава степен, че даже и не се съмняват в тяхното съществуване. Последният лаф от филма “The usual suspects” с Кевин Спейси абсолютно потвърждава това.

Ще си позволя да споделя някои от признаците, с помощта на които бихте могли да разпознаете съществото срещу Вас. Не сте длъжни по никакъв начин да следвате препоръките ми, но това би ви спестило огромното количество енергия, онова, което бихте отдали на предварително обреченото вземане – даване.

Може би не първият, но основен белег за наличието на нечовешко същество в нащият обхват е пълното и дълбоко чувство на неприязън и дискомфорт, зараждащо се бавно, но сигурно в самите нас, още при първият допир с подобен субект. Не е необходимо контактът да е физически. Телефонен разговор със, получена информация за или странично наблюдение на субекта са напълно достатъчни за да заработи интуицията ни. Негативното чувство се поражда от докосването до чуждата, враждебна и безскрупулна енергия, умело прикривана в повечето случаи. Рамките на “доброто” или някаквото ни възпитание, причинено ни отчасти от подобни субекти, ни принуждават да се възпираме и примиряваме с натрапената ни близост, нанасяйки вреда на самите себе си, най–малкото като не се съобразяваме със здравата си интуиция. Чувството и вътрешната сигурност, че нещо не е наред, каквото и да е то, изобщо не бива да се пренебрегва!

Почти винаги, огромните сини или черни кръгове около очите, са показател за насилственно изсмукване на енергия. Не само болен орган причинява такива белези. Болезненото фиксиране на желанията и емоциите, около някаква невъзможност, е в състояние да изцеди когото и да било. Ситуациите, провокиращи и предизвикващи дисхармония в сияйното енергийно тяло, разтърсвайки го из основи, причиняват дупка, която е напълно достатъчна, за да се забие в нея жилото на тъмнината и да изсмуква силата ни докато му разрешаваме. ДА! Докато самите ние му разрешаваме! А, ако сме зависими по някакъв начин от същество, което има нужда от чужда енергия, не бива да се учудваме на дискомфорта при контактите със него, изразен по най-различни начини. Не е необходимо ние самите да носим сините кръгове – самият контакт със подобно същество е достатъчен, за да ни изцеди.

Болезнено жълтата, пергаментова кожа в съчетание с тъмните кръгове под очите е “класиката” в жанра, който разисквам с вас. Спомените за срещи с подобни демони не са от най-приятните ми.


Следващ, много показателен белег е мълчанието и липсата на състрадание или каквато и да е взаимност в точно определени моменти. Отсрещната страна в никакъв случай не е длъжна да носи нашите отговорности, но пък от друга страна протягането на приятелска ръка в момент на нужда може да стане по много и различни начини. Във всеки случаи, това винаги се усеща. Най–често срещано е мълчанието по телефона, но не е задължително ситуацията да се изчерпва само с това. При зададен, конкретен въпрос, отсрещната страна мълчи и поставя събеседника в позиция на несигурност и объркване. Липсата на визуален контакт поставя неподготвеният събеседник в състояние на “издърпване на чергата изпод краката”. “Елементарна манипулация!” – ще каже някой, но, ако самият той е преживявал липсата на жизненоважни или поне важни отговори и то в моменти, в които не му е до шеги, а му е нужна сигурност, би преразгледал мнението си! Ще ВИ дам два показателни примера – поне за мен те са такива:

Говоря с Изабела, по телефона. Тя се самопокани, (най–изненадващо за мен), на един мой рожден ден. Жива и здрава! Взе да се обажда често, често и аз се замислих. Засукаха се обаче, едни такива ясни-неясни, искам-не искам и аз подходих директно:
- Изабела, интересува ме сърцето ти!
- м…………………………………………
- Чуваш ли ме, какво става?
- ………….
Още 5, 6 въпроса , последвани от ……!
Интересен начин за комуникация.

Усетих вакуума отсреща. Няма никакво значение разстоянието и какъв вид е връзката между двама, телефон, балкон или баир, пряка или косвена е. Енергията снове навсякъде и това е причината да се радваме или да чувстваме ужаса на другия, когато дори само помислим за него. Извън всякакви правила на разговора, телефонното ни общуване приключи с пълно неведение за мен. Не разбрах дори, дали пък не е получила сърдечен удар – даже и слушалката не се затвори. Нищо, просто НИЩО!!!
Така приключи и връзката ни, ако въобще е имало такава. А, така и не разбрах имала ли е сърце?

За разлика от случая с Иза, другият ме държа на тръни дни наред. Законната ми половинка – (тогава) - не се завръща от чужбина 4-5 дена след крайният срок - (или поне не ми се обажда). Аз нямам никаква връзка с нея, няма `я никъде, не се обажда и звъня на тъщата, питам какво става.
- Здрасти, Петя обаждала ли се е, знаете ли нещо?
- …………………………………….
- Ало, чувате ли ме, кажете поне жива ли е, кажете нещо.
- ……………………………………….
Дишане в слушалката и мълчание! 3,4,5 пъти звънях, в разстояние на няколко часа – МЪЛЧАНИЕ!

Е, какъвто и изрод да е, от която и страна на жицата да е, моята или другата, мисля си, че можеха поне да ми кажат дали е жива.

Жива беше, наш’та кака и в добра кондиция! Така и не разбрах къде беше ходила, но спря и да ме интересува. Спрях и да говоря с нея.

Пази Боже сляпо да прогледа! Така бих окачествил кариерата на бившата. Къде, къде я намерих? Да би мирно седяло и т.н. Провинциална студентка на квартира в Люлин. Мюзишън. Всъщност историята е еднаква винаги. Вдигна краката на англичанин, роден на датата и годината на баща `и. Станаха съдружници по съгласие. Неволята остана за мене. Пари, фирми. Детето ме моли за 20 лева по телефона. Нужно ли е да обяснявам повече? Не случайно се казва, че дори и със самолет, над Плевен е опасно да минаваш.

Мисля, че в последният ни разговор в този живот, между две особенно изискани глътки кафе, “тя” ми изръси „по-следния“ капан за балъци:
Абе, виж сега. Каквото и да стане, ние ще си останем приятелчета, нали?

Да, ще останем – “тя” на своя ъгъл, аз в света на живите!

Всичко това ми прилича на един стар лаф:
Извинете, Вие проститутка ли работите?
Да!
Нооо.., но как, Вие сте мъж!
Е, да де, да!!

Мургавите, приличащи на пра, пра, пра-цигани мъже, използват съвсем преднамерено разкъсващият пра - женските сърца лаф:
Нема дам` глейш в лицето, в душата ш` ма гледаш,!
Е, гледах я в лицето, затова сега съм неутешим. То, просто нямаше друго за гледане, ала доста късно го разбрах.

Чичо Еди здраво опъва жиците. На времето желаех да свиря като него. Къде отиде всичко това? Сега свиря на гласни, каменни и душевни струни с по няколко големи наведнъж. Чувствам се щастлив, че претупах историята с бившата, – такава да си остане за всичко. Курсора ми да я не докосне дано. Мишката ми отдалече да мине. Баща ми има страшен лаф за случаи като нейния, но просто ме е срам да го пиша. Ама е верен...............! Чудя се само, почиват ли си краката ‘и вече? В смисъл,че не бих искал да се преработва!

Трябваше да се изчисти и този файл, за да може да потръгне отново. Онова, не щастливо лято, бях решил да докажа на “половинката” ми, че мога и без да си дам някои части за употреба да се справя с положението. Грешката ми беше, че не доказвах на себе си, а на друг, без значение кой е той. Един мъж не може да докаже нищо на една жена, по простата причина, че само тя може да докаже нещо на себе си. Ако тя не осъзнае защо, какво и как, никога няма да е доволна. А и след това не е сигурно. Кой хапна пръв от знанието в онази сенчеста библейска градина. А дори и сега сме много, много на изток оттам. Не хващам смисъла на посоката, но факта на изгонването, ми говори сам по себе си. Не мисля, че има смисъл от критики или разсъждения от рода на кой крив - кой прав. Ситуацията е такава, каквато е, сме във нея от загниването на ябълката и трябва да се оправяме с подръчни или подмозъчни средства. Самото това загниване показва, че посегателството върху съвършенството на знанията, може да се изкупи единственно със постигането им отново, такива, каквито са били – цялостни. За мен това е думата за съвършенство. Нима би могъл някой от нас да се похвали, че е цялостен. Аз мога да кажа със сигурност, че сърцето ми е чисто! Но нима това е достатъчно? Как бих могъл да разбера нещо, ако не го осъзная най-накрая. Та на въпроса, – как бих могъл да докажа на който и да било, каквото и да било, ако той по причини някакви, не може или не иска да осъзнава? Да му изпия водата, да му изям яденето или да отида до тоалетната вместо него? Да му отворя програмата или файла и да подредя информацията, за да си тегли от нея само с леко мръдване на пръста. Да, но той няма да знае какво има вътре, ако не е минал през процеса на осъзнаване и подреждане. Аз обичам някого. Добре де, хубаво. И какво от това, ако той не го осъзнае? Обичам само себе си, тъй като излъченото чувство или енергия нямат приемник, няма обмен и естествено, няма развитие. Само запознаването с една идея, без нейното разбиране не води до никъде. Ако Адам или Ева, заедно или поотделно, знаеха какво има в ябълката, историята щеше да е съвсем друга. Но, те просто не са осъзнавали. Затова вися часове наред над компюписа и размишлявам, – за да разбера, да науча. Може би поне да си подредя мислите. Би било приятно да знам, че някой друг също ще прочете тези редове, но приятно на мен, защото вече знам, кой или какво се разхожда между тях. Част от мен блуждае там, сега, но как бих могъл да я хвана?

За лека нощ ще ви напиша друго мое хайку и нищо чудно утре книг`ът да продължи от него.


ПИЛ !!!
ПЯЛ !!!
ПАДАЛ !!!


Лека нощ. ХА ХА ХА . И това съм аз!





А – ха! А – hа! Dirty, дърти пиьеници!

- Боли меее,.......главатааа, голеееемата главаааа! – така пееше Камен Кацата в Буги Бар. Явно продължава с тази вироглава песен.
Боли ме и мойта къдрава, ниско остригана ГЛАВА! Не може да ми помогне и Peter Gаbriel със “Blood of Eden”. Обединението на “мъжът и жената”, го вълнува повече от моята голяма, шумяща, стенеща глава. Не Ви трябва да виждате мъдро увисналата ми физиономия. Костенурката Морла от “Приказка без край” ще трябва да осмисли, (ох, как ми тропа на главата тоя Peter ), липсата на червило по спечените си устни, защото конкуренцията напира с мътен поглед. `Що ми трябваше да дразня съдбата със злоупотребило хайку? “Don`t say nothing!“, ми пее чичко Gabriel, но и не предполага, че аз само си подреждам пръст`етата по клавиатурата – като в оня стар виц, в който лекаря праща болен от сифилис, (който пишка като фонтанче), при флейтист, – да го научи да си подрежда пръст`етата по пишкащият орган. В 11 А. М. съзирам през терасата блесналият поглед на Орлин и се започва. Защо ли се оплаквах, че не съм пил? Пил съм, вече, много съм пил! А чичко Peter настоява - ”..... ,kiss that frog”, не знаейки, че и змей целувам в момента, само болната ми глава да може да се върне обратно при пощеливото си въздържание. Отивам да сипя малко вода в нея.

Червено, ракийка, бяло – това беше нашата рецепта, лишена от смисъл, за разлика от сложните смески на Ути. Нямахме нужда от реклама, – жената на Орлин осмелително ни заяви, че не желае да контактува с нас. На нейно място бих гръмнал, не напосоки, с чифтето. Само един път, – не повече. Жалкото е, че щях да лежа като за човек. А сега се чувствам като такъв. Повярвайте ми, – затова никой не иска да е човек. Всеки гледа да избегне тази отговорност. И защо му е – хълцам, (затова не мога да заспя), и пиша, главата, (Големата), ме боли, лошо ми е. Да виждате нещо привлекателно в този акт на самоутвърждаване? Още като му зърнах физиономията, трябваше да пропея като Жан:
- Трезво решение взеееех! То ми предрича успееееех. – така пееше той, много преди да пробие във Оникс фолк.
То, решението го взехме на трезво, но резултата нещо прескочи летвата. Ами, наша си е вината, като сложихме летвата ниско долу. Скачахме, скачахме и накрая се оказа, че съдържателният разговор ни е унесъл като люшкани бебета. Налюшках се, – няма що. Водата, която сипах в канчето разтвори алкохола и се разхълцах отново. Не мога да повярвам, че четете химично - обогатените ми послания. Просто не е човешко от Ваша страна! Лошо ми е!

Не мога да разбера, откъде познавам Нещото, което видях във огледалото тази сутрин? (Човек?) не може и един зъб да измие, без произшествия. Стои и ме гледа зловещо, – “Нещо смешно, Нещо страшно”. Добре, че не прекрачи в отсамното, (да ми става съюзник) `шшшото `ш викнем Милена да му изпее “Неее`ааам нервиииии”. Стигат ми и няколкото зловещи часове от тази нощ. Моля Ви, най–човешки – не правете неща, с които да заслужите нощ като тази! Трябваше явно да отпия няколко глътки кафе за да се досетя, – “Онова” в огледалото май съм бил аз. Ужас!!!

Откъде да знае Орлин, че прекъсва тайнственните ми енергийни упражнения? Откъде да знае, че не съм все още като Батката Персей. Батката може да хапва и да пийва неумерено, без да спира със дни. Не бих си и помислил, че се тъпче. Каза ми, че пуска всичко, което поеме, да изтича през харата. Как го прави, - не можах да разбера. Разбрах само, че се подувам извънредно в периода, в който се опитвах да му подражавам. Не става. Поду ми се харата и това беше единственният пряк резултат. О, не единственният, – парите напускаха джобовете ми като есенни пътпъдъци, настъпени от ловджийски ботуши. Тук му е мястото да Ви запозная със основното и единственно правило от личното ми “Изкуство да бъда себе си”. То няма нищо общо с така нашумелите напоследък “Изкуства да......припадаме пред собственното си величие” - (имитирайки Господа) или “Истини за........салатите от диви краставички” - ( изядени съвсем разделно от сандвича с люцерна) - които умишлено пълзят по книжарските щандове и щедро изливат комплексите на създателите си под формата на рецепти за живот. Нека да дойдат тук и да работят на приятели - да на приятели, за по пет лева на ден и действително да останат себе си. Или пък, толкова истински, колкото се представят. Ако пък могат да останат и приятели, със така щедрите плащачи. Аз не можах. Влача като животно, тежкият труд никога не ме е плашил, но пък 5 кинта на ден. Не, за това нямам думи. В случая отново ми помогна личното ми изкуство, а то казва: - “Ако в джоба ми няма пари, то това не е мой проблем – това си е проблем на парите“. Ах, как добре ми идва Чичко Ozzy тази сутрин. Подгонил е някакъв “Center of Eternity” и не спира. Всеки е подгонил вечността, сякаш тя е побягнала нанякъде. Къде? На гости на някоя друга? Е, това вече не мога да преглътна. Сливова да, но това не! Умножи ли се една вечност със друга – става страшно и непосилно за ограниченият ми мозък. Точно както би станало страшно, ако позволя липсата на пари да се умножи със себе си, някъде из прашасалите гънки. Тогава действително ще имам проблем. Още по-страшно става, ако не визирам пари, а нещо действително ценно – например сърце, съзнание или пък нещо, което Вие цените. Не давам рецепта за живот, защото според мен такава няма. Ако взема да изръся някоя такава глупост или съвет, не бих се уважавал и обичал както сега. За моя радост все още не съм ”open minded”. Сетих се как един ден от линк на линк попаднах случайно на някаква страница за запознанства в Интернет. Нездравият ми интерес и до ден днешен ми напомня за себе си! Всяка една рекламираща себе си кака, без изключение беше ”open minded” – нещо от рода на отворена душевно или както се превежда точно, аз не съм капацитет по въпроса. Чудно ми е защо след като са толкова ”оупънато - майндидни”, са стигнали до положение да използват подобна възможност, която според мен им помага да изгубят и малкото останало им самоуважение? То и аз какво ли търся там? До ден днешен въпросната агенция не спира да залива И – мейла ми със снимки на нови и “специално”, за мен подбрани каки. Брей, каква загриженост. Понякога отварям пощата си само за да изтривам съобщенията със специално подбрано ОТ МЕН удоволствие. Луда работа.

Та говорех за личното ми изкуство – то визира всичко на този свят. Би ми помогнало да оцелея дори и ако някой ден направя нещо, което би накарало Батката, Кристианката и Кристалният да си отидат от мен. Не мога да си представя какво би могло да е това и дали съществува такова, но нали знаете, че никога не е късно да станеш за резил. В моите рамки поне и засега, такова нещо не съществува. Но, падайки си малко светец, не бих могъл да знам кога точно ще прекаля и на Господа ще му писне от мен. Ели – за която Ви разказах, се опита един ден да ме впрегне в каручката, с въпроса:
- Краси, ти да не би да си Учител? – имайки пред вид, вероятно някоя издигната, тествана, духовна личност, досущ кат` мен. Това, явно беше лека, бърза и технична проверка от съдбата, в стил ”кой кой е”. В пристъп на НЕконтролирано безумие, така НЕдооценявано от Дон Хуанци и всякакви такива - онакива “търсачки”, реагирах моментално:
- Ааа, Ели, не можеш да ме намериш на тоз` адрес! Учителите не пият, не пушат, не ядат, не правят секс, за да си запазят, така ценната и никога недостигаща им енергия - (чудно за какво ли я използват тогава – ами сигурно творят непрекъснати добрини) и живеят по гори и планини. То, к`во ли правят и там? Не ставам за такава употреба. Предпочитам да живея своя живот, а не нечий чужд.
Както казваше Люси:
Това упражнение вече сме го играли! - `ааааайде стига!
Отишъл на първа тренировка по карате. Тогавашната му приятелка го завела да го облагородява. Ситен и нервак, реагирал остро и спонтанно на командата “строй се, преброй се”, хванал си кимоното, колаана, чантата и се изнесъл. Някой сенсей по някакъв специален “уаки-таки” стил така и не е разбрал какъв потенциал е изгубило изкуството му.

Леле, взел съм се много на сериозно тази сутрин. Чудя се, защо не ми е добре, а то, като прочетох какво съм написал, изтръпнах. Липсата на контрол винаги е отпускала юздите. Надявах се, че ми е лошо от пиенето, а то какви съм ги надробил. Не ми се връзвайте, моля. Белият кон, май пак опъна платната. Така става, когато Батката е махмурлия. Пиянства по цели нощи, а сутрин моли за бира. Няма бира! Питайте Кърпения! Кафе! Ако иска! Батката Персей ми е любимият, персонален Ангел – хранител. Само дето не мога да разбера, – аз ли го храня или той мене? Неведоми са пътищата Господни, по които Той осигурява храната на млекопитающите ангелствуващи - също така. Със сигурност знам, че сметките ги плащам аз, въпреки, че изблиците на мъжественност у Батката понякога заплашват да променят нещата. Поне 13 пъти се е заканвал, че щял да направи нещо по въпроса. Ми, хайде бе, Батка! Русата му невинност на “америкън солджър”, 2.37 висок, щръкнала коса, сини очета, мааалко по - широки плещи от моите и неизтребим хумор изръмжава, – Иска ли питане? Вярвам му, да знаете. Но защо ли, на себе си вярвам повече? То и това със вярата е един въпрос, който тормози натъртената ми душа, но искам да Ви доразкажа за Батката.

Един ден, след работа, току що се бях изкъпал и наблюдавах приказният си интерфейс в огледалото с, оформящ се въпрос:
- Кое ще е по - лесно? Да го обръсна или направо да го резна?, - когато съзрях някакво, по - блеснало от моето лице, да ми се пули отсреща.
- Кой си ти, бре, серсем? - зададох изящно въпроса си, ръсейки турцизми, насам - натам, а лицето отговори накратко.
- Персей!
Така се запознахме. Беше дошъл на мястото на предишният, на когото му беше писнало от мен – Иген. Заклет философ и сериозен мъж, Иген не можа да се примири със постоянното ми непостоянство, без да вземе под внимание, че това е единственното ценно нещо в мен. Какво да ги правиш – Ангели! И те са на Господа хайванчета. С Батката си паснахме като два безценни камъка, които векове наред са търсели място в огърлица, някъде върху женска гръд. Задължително, иначе сменяме огърлицата. Чувстваме се много добре един със друг, защото непостоянството е и неговата природа. Единственното, което не му харесвам, е, че не може да ме бие на канадска. Огромно мъжище, пък, лабав. Това – “лабаф” ме подсеща за Тато: - Нема лаа`бооооо, немааааа!
Та Батката ми обясни, че ми пускал фъндък, но защо ли не му вярвам. Това е битка на духа, не на мускулите. То, той си е само мускули и сила. Няколко месеца подред, по време на работа, ме зареждаше, по – точно, прочистваше от задръствания и усещах пръстите му по гърба си. Основното за което бил дошъл при мене, – поне така ми каза, – било да ме направи мъж. Леле, скина ми сърцето. Постепенно обаче разбрах сериозността на твърдението му. Имаше пред вид промяна на специфичната ми, наивитетна, настройка. Не знам дали е, или ще успее някога, но думите му бяха следните:
- Небесните закони, по които се опитваш да живееш тук, на тази земя, не могат да ти свършат работа! Тук важат други, земни закони! Помисли по въпроса!
Сигурно е зодия близнак, защото попадна ли на близнак, веднага започва да ме учи как да мисля. Като физзарядка го ползват пустото му мислене, тез’ близнета!
Не става, не става човек и от него. Намерил си е бира отнякъде и я лисва в мивката. Мляска, бърше уста с длан и се уригва шумно, отворил докрай гърлената си тръба, извивайки глава назад. Радва се като малко дете, каквото всъщност е, и си ръкопляска сам. Мотае се из стаята и се чуди каква дивотия да сътвори. Винаги, когато погледна към него се разсмивам.
Хайде, бе, къде ще ходим?
Не му се седи тук, както и на мен, скучно му е от тези писания, НО, вдигам поучително пръст – Съдбата вещае изпълнението си! – и той се понася нанякъде. Жив и здрав. Много го обичам. Мечтата ми е някой ден, когато свърша работата си тук, да бъда като него, – свободен! Когато много след запознанството ни, го попитах, защо е избрал да дойде при мен, – малко ли други хора има, той ми отговори:
Щото ме кефиш, бе!
Батка, – к`во да го правиш?


Току що привърших серията от много тайнственни и удивителни, магически и психически упражнения, извадени, някъде от дълбоката древност, които поддържат излинялата ми калъфка във вид, удобен за логаритмуване и довършване на всичко започнато и се чудя какво нещо е постоянството на съдбата. Пичовете от “Gottard” бичат яко, а вокала им, да вземе да ме дразни, преди кафето още, мислейки си, че само той може да се дере. След малко ще отида на гости на Аделката и нейният мъж, - като да речем, – задължителна визита за проверка на съпружеското щастие, – и ако утре сутрин видите Нещото, в огледалото, моля Ви, не мислете, че мога да съм на много места едновременно! Просто се опитвам да съм себе си!

Не довърших, а може би и даже не започнах сериозно да разказвам за Орлин. Никога няма да разберете какво се крие вътре в него, ако не го познавате, а дори и тогава ще ви е трудно. Външният му вид ще прикрие завинаги дълбочината. Приятели сме от 25, 250 или 2500 години поне, но нито един път не съм го виждал нервиран. Абсолютно спокоен. Спомням си за eдно от пътуванията на Тур Хейердал със “РА”. Една нощ ли беше или ранна утрин, изваждат от невероятна дълбочина също така невероятна риба – латимерия. Събуждат спящ член на екипажа – вероятно биолога, за да му я покажат. Сънен, човека поглежда, преценява и отсича:
Такава риба няма!
Няма! След което се обръща и заспива. Няма! Прав е!
Същото е и със Орлин, – такъв човек няма. Изключително дълбок и изтънчен тълкувател на всякакви отвъдни писания и информации, във целият този вихър от литература по всякакви реални и нереални теми, винаги остава с ясен и незамъглен поглед по въпросите, които разискваме. Помни и цитира различни пасажи и лишените му от пристрастност тълкувания ми взимат акъла отново и отново, тъй като аз определено го давам емоционално, а хладният му разум ме слага винаги на място.
- Давай да правиме нещо!
- Какво да правиме? Нали пиеме! (Сякаш пиенето е нищо, празна работа?)
- Ми, да съберем хора, да направим план или да решим за всеки по нещо, – някаква работа да вършим.
- Добре де, какво например?
- Ми, ще направиме колани и ще ги връзваме по дърветата, да висят по цяла нощ. Като нибелунгата. Или нещо друго.
- Абе, Орлине, как ме виждаш, да вися на колани по дърветата?

Много си харесва Кастанеда и само се чуди какви да ги надроби. Далеч съм от мисълта да ги критикувам и двамата. Далеч съм изобщо от мисълта за критика. Така сладко сме се подредили сами, че картината е повече от жалка. Поне докато не си оупъна Майнда, ще се въздържа! Повече от 10 години чета писанията на Карлос и всеки път се изненадвам от себе си, тъй като цели глави ми се явяват отново абсолютно непознати. Има части от книгите, които, ако не са ми били припомнени от Орлин, така щяха да си останат непознати за мен. А съм чел всяка книга по няколко пъти. Пълна мистерия. Как помни всичко, как съумява да извади начаса нужната информация, откъде ги вади тия брилянтни заключения. Последното, с което ме хвърли на лъвовете, беше, че аз правя “преглед”. Независимо от екзотичните философии, бушуващи и разтърсващи моят “Empty head”, съм кръстен цели два пъти и после май ще горя в два казана едновременно. RELOAD, някакъв ще има! Преглед, оглед, разглед или каквото и да било, в което не съм сигурен, но знам, че ми олеква и се чувствам много добре, пълнейки чуждите глави с неортодоксалните си твърдения. А мразя да помня, мразя да ровичкам в стари и отдавна умрели спомени. Но, явно живеят някъде вътре, някакъв такъв, свой си живот и ми мътят водата, като им доскучае. Както дълбокомисленно ми писа - (в отговор на наглият ми базик, че хумора ме е напуснал) - една чатърка, чиято обява гласеше, че се чатка само със преизпълнени със чувство за хумор:
- Може да те напусне само нещо, което си имал! – Умна жена, не можах да я разсмея. А, в чатовете, определено трябва да си сериозен, не мислите ли?
Вярвам `и!
Орлин е подреден и точен човек. Въпреки, че това с плана не ми харесва, – то просто е невъзможно, не, не невъзможно, аз просто не го искам, - го поканих да участва в този процес или “преглед”, както го нарече той. Ако иска, е добре дошъл. А, коланите да си ги шие сам. Всъщност, появяването му е знак, че недоброволното ми зимно отшелничество завършва, тъй като сутринта разговарях със Калоян и тези дни започваме да висим отново под капчуците. Кала е пък друг случай, – сам по себе си явление, – човекът със железните пръсти.

Всъщност, не мога да бъда сигурен за спокойствието на Орлин. Нито за нечие чуждо, нито пък за моето безкрайно. Впечатлението, което се стремим да оставяме в околните може би прилича на прословутото “идеално семейство”, играещо пиесата си от немай–къде. Пред обществото или приятелите идилията е пълна, като пролетна река - понякога като планинско езеро, понякога като морето на Камен бряг. Но, в къщи, насаме, картината е съвсем друга. Адът клони към превес на собственните си въжделения и дори и самият той понякога е изненадан от удалата му се възможност да се материализира. Не съм бил в кухнята на нито едно семейство, дори и на бившето си, защото се оказа, че не съм участвал в плановете на “благоверната”, освен като трамплин и не бих могъл да цитирам сложността и деловитостта на преобладаващите в съвремието семейни отношения. Съдя само по принудеността и грозните багри, промъкващи се понякога в безметежността на идилиите. А плановостта е ценна придобивка. Колкото и да не ти е ясно едно нещо, направиш ли си план, от непрекъснатите повторения при обсъждането му, добиваш впечатление, че разбираш. Това, че бях трамплин, пак е нещо. Няма да страдам никога вече от комплекс за малоценност. Бил съм!!! Но думата ми беше за външната изява. Моята светла личност, например много рядко взима думата. Ако не и я дадат, – мълчи и наблюдава. Но вземе ли я, – Боже опази! Годините мълчание напират и пролетният порой свива смутено рамене, опитвайки се да проромони:
Какво би могло да се направи тука?

Нищо! Взел съм думата! Не се знае, кога отново ще имам тази възможност и затова захапката ми е желязна. Но, отвътре съм спокоен, за ужас на творението. Но и то, само си е виновно, след като така лекомислено ме изпусна да се родя отново. Възможността да бъда разтърсен или провокиран, определено е по-малка от невероятността това да се случи. Адресите или местата, на които мога да бъда намерен остават все по - малко. Под адрес имам пред вид психически или енергийни образувания, които са действителни, замърсени области по повърхността на сияйната обвивка, покрити с отложена, стара, затлачена енергия и дават възможност на каквото и да е, да се отрие, удари, пробие или нарани. На практика, това са места, на които можем да бъдем “прихванати” и ударени. Места на които можем да бъдем намерени, допрени, докоснати, да ни заболи. Имам предвид големи грапавини върху иначе идеалната повърхност на сферата. Как се образуват тези грозни, но много по-опасни петна или “адреси”? Отлагане на напрежения и неудовлетворености, нищо повече. При определени, притесняващи или подтискащи обстоятелства, примери за което, би могло да се намери навсякъде, подложено на груб натиск, компактното лъчисто тяло бива принуждавано да вибрира дисхармонично. Това нарушава целостта му, за момента прекъсва връзката с безкрая и причинява отлагания на не твърде “здрава” енергия, която в основата си е същността на непреодоляният проблем или наложеното ни ограничение или невъзможност за каквото и да било. Шефът ви притиска, мутра ви рекетира, жена ви или мъжът ви ви принуждават да се съобразявате с нещо нежелано от вас, семейството ви настоява, съседите “говорят” и т.н. и т.н. до безкрайност. Ако не го спрем. Или не си тръгнем оттам.

Stiv Vai изпълнява любимата ми “I`ll be Around for a while”. И аз ще бъда наоколо, докато всичко това свърши! Музиката винаги ми е въздействала, за разлика от чалгата. Но Чичко Стив действително ме сюрпризира всеки следващ път, отново и отново. Защото? Знаете ли каква красота и очарование има в това, да нямате познати и сдъвкани вече неща? Всяко следващо е абсолютно ново. Всяко впечатление е първото и в завихреният и забързан, (накъде ли?), свят, зад и пред Вас не съществува нищо, просто нищо. (За отстрани не съм мислил). Не съществуват адреси на които да бъдете намерени. Там някъде в тази посока е Свободата. Това, вероятно е светът на децата, така умело и прецизно забравен от нас възрастните. Аз самият не знам какво пиша и защо го правя. Не го и притежавам! Това просто не ме интересува. Сещам се за историческият момент, когато Лао Цзъ - (по непроверени данни) - получава Учението от Буда, за да го разпространи между хората. Не мисля, че го е взимал за себе си! Като част от Българският принос към запълване на Дзен със Пустота, тази история носи в себе си вечни, непроменими реалности. Така и не можах да разбера, кое доминира в нея – хуморът или трагедията на този свят? Ще трябва да избера едното. Но ето и историята, така непредвидимо пръкнала се в главата ми!

След като медитирал около двадесет и седем години и половина и три дни и нек`ви си там минути, някъде около часът на бика, бъдещият учител Буда постигнал просветлението с главно ”П” - (те това е истинското - други нема) - и ставайки, автоматично Учител, започнал да обучава квадрат от приближени ученици. Но минало се, не минало много време и Тримата Чисти излъчили свой представител да свърши належащата работа. Това бил Лао Цзъ, който се явил пред Буда, за да получи учението за Шунята-татата и да го предаде на хората с елегантен жест от театъра “ДА”. Поклонил се с още по - такъв, Цзъ и изрекъл следните съдбоносни слова:
- Учителю, дай де`а, това Учение, да го предам на хората,че си е е......!
Поклонил се Цзъ и оттеглил енергията си, назад и в ляво. Буда, затваряйки очи, мълчал няколко часа, за да сгъсти импулса и да кристализира в няколко думи Учението(да го ...). Отворил очи и продумал в упор:
- Циии....!!! Ибалоооо.....!!! Ма`ката!!! – и зачакал Цзъ да поеме наставлението. Той, от своя страна изпаднал в едно от ония познати всички нам състояния, които задържат по - възрастната част от народа ни пред първа програма, но само след няколко часа успял да се отърси от заблудата. Идвайки пак на този свят, (за кой ли път), изромолил на типичният за онова време древен, ситен китайцки :
- Циииии...Дааааа! – поклонил се и завъртайки се няколко пъти около остта си, понесъл цялата тежест на ежедневието.

Силен е бил. Бих останал при Буда. Но, какво ли да правя там?
Както казвам аз:
Защо?.... Защо не си седях във кръчмата?
Единственният въпрос на който все още нямам отговор


Забъркан както винаги емоционално в някаква история, продължавам да нося излишни товари със себе си. Но днес успях да отхвърля още малко от заблудата, че мога да се открия в някого, когото харесвам и обичам. Тук, на тази земя. Ще си оставя една малка тайна, кой е това, въпреки, че фурнаджийската лопата в устата ми трудно задържа, но по изтичащото от мен напрежение съдя, че стъпката ми е вярна. Бих се разбрал, ако не бях преживявал подобни ситуации или пък интуицията ми не ме беше предупредила, още в самото начало. Но свойствената ми кротка упоритост – (сива искърска) - отново ме запокити на доковете, където безмислено товарих няколко месеца и без това разбитото си сърце. Снощи Кристианката ми разбутва на няколко пъти дисковете, а аз се правех, че не разбирам това, което ми казваше. Ние наистина правим, каквото си решим, без да обръщаме внимание на знаците ”WRONG WAY”, които като в компютърно рали изникват всеки път, когато болида кръшне от правия път. Устремени и забързани, доста често пропускаме факта, че има кръстовища, завои, пътни знаци и ред други усложнения, поставени, само за да обират капка по капка силата ни, до самия край. Не бих казал, че не съм си виновен, напротив! Искренно се надявам времето да стигне най – накрая, до момента, в който акъла ще започне да влиза в сребърната ми глава. Единственното, което ме радва е, че за няколко дни преживях в себе си и съответно си спестих няколко десетки години, които можеха и да се окажат реални. Неведоми са пътищата Негови - да не говорим за нашите. От години не съм бил тъжен. Спомних си единствената Коледа, на която си бях сам. Бях си припомнил една история, за хората, които не се сещат да поставят някаква храна за Исус и тъй като и аз не се бях сетил също, реших да сложа. В този момент усетих ръката Му на главата си и моментално сълзите ми рукнаха. Не си спомням да съм имал нужда да плача, но докосването му отви кранчето и осветената вода потече неконтролируемо. После, след като бях поставил чинийката с тиквеник и още нещичко, Го видях да седи на стола. Просто си седеше и ме гледаше. След няколко минути си отиде. Но, по никакъв начин не бях тъжен, дори и когато сълзите ми течаха. А сега се изживявам като многострадална Геновева. Защо ли го правя, след като съм сигурен, че тъгата не е реално съществуващо чувство. Абсолютно! В течение на дългите хилядолетия заблуди, човечеството е изобретило редица средства, с помощта на които да си създава илюзията, че наистина съществува. Едно от тези неща е тъгата. Също като моя милост, която трака ли, трака, по клавиатурата и наистина, си вярва ли, вярва. Навярно скритата болка по загубената ни идентичност и същност, ни кара да правим не съвсем стойностни неща. Но, няколкото реда самосъжаление ми идват в повече. Трудно издържам на напрежението, породено от безсмисленото пръскане на енергия. И то за какво? Че съдбата не ще да върви успоредно с моите изисквания. А аз - вървя ли с нейните? А може би, точно това е съдбата – просто помагало за подреждане на объркана енергия. Инструмент за постигане на въжделения и хармония. Или просто знак по пътя. Когато попитах Орлин, дали той самият прави нещо реално, според него, той ми отговори просто:
- Да! Дебна! Издебвам се! Издебвам егото, преди да извърши нещо и го предотвратявам!
Много силни думи, ако наистина е така, а съм склонен да му вярвам. Пусто Его. Ако го хвана, ще го душа, душа, докато спре да се задушава. Но не ми е това работа, – да удушавам себе си. Това пак е затвор, в който Свободата няма място. Въпреки, че Дзен последователите казват, че нищо не съществува - (тогава кой ли го казва?) - си мисля, че Свободата е единственният достоен път. Свобода на осъзнаването, незаключено в тесните рамки на “...казарма, работа, жени “, по думите на една стара песен, изпълнявана от Маргрет Николова. С две думи, в доста сивото ни в повечето случаи съществувание. Факт! Простото и ясно осъзнаване на грешката, ми задвижи и избистри неправилно засуканата от самия мен енергия, която чувствах от седмици насам, като тежест в долната част на корема. Около час след това не е останало и помен за такава. Само от едното осъзнаване и признаване пред себе си.
В една есенна вечер преди няколко години внезапно осъзнах, че английският джентълмен от времето на дядо ми, ми е станал баджанак. Изискано! Вече го знаех, но не исках да го приема. В момента, в който си позволих да призная истинността на факта, усетих как в продължение на 2-3 минути от мен изтичаше нещо, като тъмна, черна вода и попиваше в паважа на една с нищо незаслужила го уличка, някъде из идеалният център. Усещах физическият факт, произлизащ от освобождаването на натрупаната лъжа. Тъмна, отвратителна енергия! Малко по - късно осъзнах, че това е било скриваната от самия мен истина. Аз самият, не желаех да си призная, че съм лъган, складирайки мрачната енергия, за да скрия от себе си факта, че вече нямам семейство. Като се замисля, - това си е било така от самото начало. Нямал съм такова, никога! За съжаление или за радост. Избрах радостта. Със помощта на събраната по този начин енергия, продължих да изследвам дълбочината на събитията и да връщам лентата назад, без да умирам, естественно и без да се крия от каквото и да било. Според мен, така се става мъж или личност, - за да не сея двусмислия за жените. В момента мой приятел се крие от това, а всъщност само го отлага. Докога? Докато силата му намалее до безвъзвратност. Естественно, много лесно е друг да ти е виновен. Но през това време ти просто изтичаш, – като пробит плик с вода. Личният ми ад разтвори грозната си паст пред мен, – момента беше ужасен и доста дълъг но - чудно – със всяка осъзната и разкрита, заключила част от енергията ми лъжа, силата му намаляваше, а моята се възвръщаше. Дълбоко се лъжете, ако мислите, че сега съм някакъв самотник или нещо подобно. Сам – да, но не и самотен. Напротив! Оттогава насам, любимото ми занимание е да събирам силата си обратно и да помагам на приятелите си, да правят същото. Защо не? Не, че със Стаенча не практикувам друго от любимите си занимания - зяпаме очарователните женски форми пред НДК - ато, наливайки с бира изворите на мъжественността си. Не твърдя, че не допускам грешки и до ден днешен, но признавайки ги пред себе си, което е най - важното, ставам все по и все по-свободен. А Егото съм го пуснал да пасе. Нали трябва да го доя.

Е, има равновесие. Знакът с появяването на Орлин излезе верен. Току що ми звънна Калата. Утре наистина ще висим под капчуците. Трябваше да изхвърля едно, за да получа друго. Колко е хубаво човек да слуша интуицията си и да печели време и осъзнаване, което по един или друг начин намира израз в този свят. Кристианката също се радва с мен. И на нея и беше омръзнало заточението между четирите стени. За да не ни се случва в бъдеще ще построя къща със много стени и прозорци и без прави ъгли. Кристианката го заслужава. Навремето тя спечели сърцето ми с няколко прости думи. Докато изгребвах с пълни шепи “шитовете”от предишният си живот, тя ми прошепна на ушето:

- Където и да отидеш, каквото и да правиш, ще бъда с тебе, завинаги!
Тя е най - скъпото ми същество в тази вселена. Току що ми го прошепна пак. Обичам я. На нея посвещавам следното хайку :

Топло
Нежно
И любимо



Пропуснах да Ви кажа, че ще си имам ученик по пеене. Мъжът на Аделката решил да избяга от невъобразимият фалш на ежедневието и собственният си глас – за мой( УЖАС) и самопредложи кандидатурата си. По липса на други заблудени го избрах. Той ще е. Щял да идва с маршрутката до нас, за да не му пречело шофирането на пеенето. Въпроси? Как беше онази песен?:

- Пием, пеем, пушим, дамджани сушим.......

А, на Вас, за да Ви благодаря за удоволствието, ще напиша личното си стихотворение, разкриващо от неопределен ъгъл кристалната ми самоличност.

Пристигнал късно през нощта
окъсан странник хлопа на вратата
оттича се по дрехите му
звезден блясък

Със себе си понесъл пустотата
на прекосени разстояния
ръцете му разказват ритъма
на сторени неща

Почиват си нозете а от тях
се стичат пътища
разкъсани на части от умората
и неуморно търси вятъра
заспиващият спътник

И камъни и съчки и трева
ще помнят дълго странника
оставил част от себе си
във тях

Реалността на това стихотворение съществува, точно както съществуваше днес възможността да бъда на открито, светлина и вятър. Чист, студен вятър. Нямаше обаче капчуци и това ме лиши от удоволствието да усетя ледената капчица, шепнеща по гърба ми :
- Жив! Жив! Жив!

Високо в планината имам заровени бутилки с дива крушова ракия – на място, което само аз знам. Пиещите ще ме разберат. Пристигам късно през нощта, ровя с ръце дълбоко в земята и през кореняци и гнили листа изваждам бутилка, пълна със земна магия. По изцапаните ми пръсти е полепнала историята на това място от последните няколкостотин години. Поглеждам луната през шишето, отварям внимателно и ми е нужна само първата глътка. Следващите са пиянство. Тук някъде се спотайва Дзен, а не мога да го хвана. Изпих ли го – не знам, може би защото не съм го вкусвал никога. Или може би го чух първият път, когато стъпих на тази древна земя, където все още живее Оренда. Песента на това място ме докосна и прибра завинаги сърцето ми в себе си. Чували ли сте земята да пее?

Самолета за Варна летеше късно вечерта. София ни изпрати със дъжд, доста по - ранна версия на “Ариел”. Добре, че не стигна до костите ни, както толкова често се случва в страните от третия свят. Някаква кака, с която Тихо сподели уволнението си по - късно, ни покани да пренощуваме у тях, с уверението, че на сутринта щяла била да тръгне с нас. Не можа горката, беше много изтощена, а и нашата цел беше предимно духовна. Той, Тихо, все такива ги вършеше. Бяхме се измъкнали от капана и голяма част от лятото беше пред нас. Камен бряг все още не беше безплатен паркинг, слънцето не го продаваха, разграфено на плажни ивици, а Монаха - тюлен или Тюленът – монах, все още беше на линия. Но, аз не знаех това, тъй като отивах за пръв път там, в този си живот. В главите ни, пълни с приключения и веселости, вееха някакви, съвсем свои си мисли и не ни занимаваха с глупостите си. Жегата беше такава, а девойките, които преследвахме се оказаха там, но в ситуация коренно променяща статута им, както обикновенно се пада на закъсняващите. За тези, които познават Камен бряг, думите са излишни, а за останалите – още повече. Но понеже съм си плямпало, ще кажа, че не бих могъл да обясня, как така погледа ми съзираше само камъни, камъни и вода. Може би идва от името. Каменни кръгове, каменни гробници, скална църква и други камении. Не съм запознат със историята на това място, а и да бях, едва ли щеше да е за дълго, но това не ми попречи да му се възхищавам и да го помня досега. Съвсем не тихата му лудост, не му позволяваше да намира покой и Тихо нито за миг не спираше да търси новото навсякъде. Откъде ли взимаше тези сили – това беше непонятно за мен и хроничната ми незаинтересуваност, от каквото и да било. Мъглата, в която живеех тогава, си имаше и предимства. Просто не съществувах за повечето хора. Бил съм и свидетел, на собственната си незабележимост. Добре, че поне не ме настъпваха. Имам спомен за 4 часа прекарани във водата, без да стъпя на дъно, за изгаряне на сянка и злостна, злостна жега. Тихо пък получи нещо като сърдечна криза, при един от престоите си в една каменна гробница, търсейки може би, просветление, забавление или баба си там, та трябваше да го дърпам навън, използвайки уменията си за излизане от кризисни стуации, получени покрай честите нервни кризи на заобикалящите ме. Още Лао Цзъ го е казал , – “Главното е да се запази спокойствие”. Невероятно точен съвет за всяка една ситуация, дори и радостна. При тръгването ни от там и Тихо беше прихванал от незабележимостта ми, но по други причини. Среднощните разговори с едно от момичетата, по повод разкриването същността на самите тези разговори, успя да размие концентрираният му, лъскав образ, който си беше създал. По късно се оказа, че съвсем не между другото е търсел съвсем друга. Явно е била тя, защото оттогава са заедно. Както и да е, тръгнахме си почти или напълно несъществуващи, за който и да било там. Минавайки, на тръгване, покрай всички останали предполагам, съвсем съзнателно, никой не си даде труда да ни забележи. Какъв забележителен Билет към Свободата!!! Преди това, обаче, се беше случило нещо, което си остана наша тайна. Но, шило в торба стои ли? Почти двадесет години нося този спомен в себе си, без да имам причина или повод за размисъл. Оренда ме върна обратно там.

Разглеждахме “Яйлата”, – резерват за не си спомням какво. Попаднахме на скалната църква, което е доста смело название за това, което открихме. Вход като на пещера, по-навътре уголемяващо се помещение, което най - накрая се разделя на три, по - малки. Много ни впечатли глината, почвата или каквото и да беше това, от което се състояха тънките стени, отделящи различните помещения. Най – вече, странният `и, зелен цвят. Опитахме се да видим, пипнем и помиришем всичко, което можеше да се види и усети там. Тия гастрофаги – как ли биха живели с тази глина? Нямам спомен, колко време сме стояли и тъй като всеки си хареса различни неща, а и може би всеки търсеше самота, се разделихме. Бутилки и разкопани ями – явно някой е търсел щастието си в земята. По една от стените в дъното сълзеше влага и това ме привлече натам. Беше абсолютно зелена. Приближих се и почти физически усетих древността на това място, просмукана и съхранена в тишината и сумрака на древният храм. Пристъпих досами стената и сложих двете си ръце на нея, сякаш търсейки прохлада в неистовата жега. Без да знам защо, долепих и челото си.... и превключих на друго време. Видях зад затворените си очи, от задната страна на стената, подпрял ръце и чело на моите, мъж – прабългарин, със кръгла островърха шапка и искрящи, хитро усмихнати очета. Не се уплаших, но не можах да разбера какво става. Поседяхме малко и аз се отдръпнах, приписвайки всичко на липсата на обяснение. Нищо, просто учудване. След известно време се изнесох навън и потърсих Тихомир. Заразказвахме си, кой какво е открил и видял, но аз преодолях неудобството и му разказах за странната случка или видение. Тихо помълча малко, погледна ме в очите и каза:
- Брат`чед, бях решил да не ти казвам, но и на мен ми се случи същото.
- Стига, бе, занасяш ме! – му отговорих и се заубеждавахме един друг, че е истина, като всеки убеждаваше по - скоро себе си отколкото другия. Сигурно тогава за пръв път съм тренирал ка - рате без дори да осъзнавам. Ръцете ни просто не спряха – поне за десет минути. Продължихме на някъде, след това убедително изказване и съвсем скоро изпозабравихме станалото. С меката си милувка, морето започна да заглажда спомените. Тихо отдавна вече не живее в България, пуснал е и брадичка и пуши наргиле. Невероятен музикант, фокусник и “ентертейнър”. Чудя се дали някога ще се прибере. Никога повече не обсъждахме станалото.

Не чак толкова отдавнашна среща с прабългарин, имах тези години. От около 5 – 6 стотин години, живее в съседно на нашето измерение, някъде из нашите планини. За него бих могъл да кажа, че той е човекът – Оренда, защото от него научих и той ми демонстрира, “поради что се срамя да се наричам Болгарин”. Оренда!!! Името му е Агон.
Виждам го винаги гол до кръста, с дълга коса и възлесто, мускулесто тяло, покрито с белези от бая ми ти битки. Каза ми, че много хора е убил, но и на много е помогнал. Явно времената са били бая ми ти по - реални от нашето! Винаги е сам, благ, но много твърд и затворен. Излъчването му е като на камък и желязо. Да, винаги в негово присъствие се чувства непоколебимостта на прабългарските воини. Всеки път, когато предизвиквам течението на Оренда през тялото си, се приближавам до постоянното състояние на Агон. Най – вече, безжалостност към самият себе си! Не пие алкохол, но това не намалява доверието ми към него. Той просто си е такъв. Течна скала! Първият път, когато го срещнах, той просто смачка слънчевият ми сплит, без дори да го е пожелал. Желязна сила струи от него!
- Ха, ето го Кристала! – ми каза един път, когато се видяхме - в много рядък пристъп на хумор.
- Бутнеш го и се чупи! - За трезвото му мълчание, това беше текстът му за три – четири години напред.
Леле, как ме засегна, трезвеникът му с трезвеник. Обещах му, че ще го лиша от печените на жар картофи, които той много обича. Но знам, че няма да стане, защото си обичам приятелите, повече от храната. Представяте ли си, колко съм силен в главата и каква ми е желязна волята?
В разговорите с него и Кристалния, за първи път разбрах, тоест, започнах да си припомням, какво е Оренда. Оренда е прабългарската дума за силата на намерението. Моля, не визирам Кастанеда дори. Говоря за чисто български достояния. Силата, която Господа е вдъхнал в глината или материята и е сътворил Човека. Силата на Живота и сътворяването. Силата, която Господ е поверил на Българите, за да я пазят и съхраняват. Силата, която принадлежи на Българите по рождение. Силата, която ние, Българите сме забравили, заспивайки съня на самомнителното възгордяване от постигнатите победи. По думите на Агон прабългарските воини са могли да въртят оръжията, понякога и дни наред, без почивка. Буквално. Е, това само с мускули не става. В крайна сметка, за да ми дадат възможност да се опитам да си представя, какво са представлявали прабългарите, ми дадоха следният пример:
- Да се срещнеш с прабългарски воин, в буквалният смисъл на думата, е означавало, все едно да се изправиш срещу движещ се, бърз влак.

Какъвто и коментар да се опитам да дам, това само ще ме направи смешен, а не смехурко, какъвто съм си. Оттогава досега, се опитвам да си представя, но май ще трябва много вода да изтече. Единственното, което мога да кажа, от личен опит, е, че втвърдяването на плътта ми, когато го предизвиквам, чрез протичане на Оренда, е съвсем, съвсем реално. Да не говоря за нарастващата автономност на тялото, изразена в безразличие към жажда, глад, умора и т.н. Но, ще си позволя да споделя моите размисли по въпроса, като Ви моля да ги разнищите в себе си, преди да ги отхвърлите или приемете, незабравяйки, че тук не става дума за мен или за Вас, а за Оренда, която е общобългарско притежание.

От години наред играя и Тай – чи, като изобщо не ме вълнува, как точно се произнася – джи, дзи или както еди кой си е решил, че е ПРАВИЛНО. Защото знаете ли, че “Тае - Д`зи - Д`зюан е система която....... и т.н. и т.н.”? Не! Не знам и не искам да знам! Въобще не ме интересува. От години вече не се интересувам, кое е правилно и кое не е, защото не ми е интересно по никакъв начин, колкото и рекламни билбордове да срещна по пътя си. Наричах го по едно време Чуанче, но сега и това не ми е интересно, а пък и откритията, които съм направил, практикувайки го, отдавна вече не намирам в книгите. Още навремето, когато Жоро Деничин се върна от Китай и започна да ми показва вътрешни упражнения, които вече сам си бях разработил или открил, се зарекох, кракът ми да не стъпи повече, в никаква школа, където “личностите, тежестта и авторитета” на участници и преподаватели ще ме настройват на вълна ”Аууу....колко сме велики”. `Ми, че това си го постигам и сам, даже без помощта на алкохола! Още от времето, когато се гърчех във всевъзможни посоки, от някакъв вид Йога, – че не си я спомням вече как се казваше – се имах за приповдигнат от земното притегляне. И се чудех, защо никой не ми се покланя, когато ме срещне? Толкова е лесно да си велик! Просто се съблякох и излязох, от последният си урок по тай - чи. С това, ни най - малко не желая да омаловажавам стойността, на който и да е водещ, тъй като ако не бяха те, още щях да се изтягам в леглото. Коментирам единственно, собственното си виждане по въпросите. Вече дванадесета година спазвам решението си, с изключение на няколкото месеца Айкидо при Краси Цветанов, който ме спечели с безрезервността си. И тъй като не ме гледа на кръв, с удоволствие ходя отвреме навреме, вечно в редиците на начинаещите. Но Краси е лек и светъл, а уроците му са една удивителна и красива пантомима на възраждането на човешкият дух.

Както и да е, исках да Ви кажа, че имам минимална или поне, някаква представа за вътрешната енергия и тъй като непостоянството е моя природа, – за ужас на всички жени с които съм бил, – сменям “произволно” различни техники и концентрации. Произволно, означава, че не се намесвам в процеса на последователност, на тяхното възникване и преобразуване, една в друга. Не им преча, защото няма авторитет, който да ме “води”. Накъде? Аз самият нямам авторитет. Още Лао Цзъ е казал – “следвай естественното”! Какво по естественно, от това, да оставиш една енергия, да намери излаза си, без каквито и да било пречки. Не съм единственният, който се занимава с подобни неща, но харесвам своя начин на трениране, без да ме интересува замръзналата гримаса на водачите.
Сменяйки различните техники, установих на собствен гръб, кръст и колене простата истина, че е добре не да откриеш или постигнеш ново ниво, а да се задържиш на него. Да останеш, на вътрешен език, означава, да можеш да поддържаш новата концентрация на сила непрекъснато, непрестанно, не само докато тренираш или медитираш – за тези, които го правят, - а и в течение на ежедневието. Лесно е, да влезеш в някоя зала, за да се спреш и концентрираш, но я го направи или продължи извън залата. Всеки от занимаващите се, с някаква система, неизменно е стигал до лични открития и състояния. Но давате ли си сметка, какво означава да запазиш това състояние, не само по време на тренировка или медитация, а и в ежедневието. На практика, единственното място, където НЕ се практикува изкуството, в такъв случай, е тренировъчната зала! Последното, което опитвам в момента е, да осъзнавам непрекъснато кръглата, блестяща сфера на сияйното тяло. По няколкостотин пъти на ден, забравям и се сещам. Работа, ходене, писане или блеене по женски форми, – няма значение, – непрекъснато забравям. Е, може би, Вие имате по – силна концентрация или пък си мислите: Какво по лесно от това? - опитайте! Цецо казваше
- Няма да минат и десет години и ще се оправим!

В този ред на мисли се връщам към въпроса за забравената Оренда. Забравена, сънувана, - не загубена. Разликата е огромна. Онзи тежък и страшен лаф: ”Пиянството на един народ”, изразява със страшна сила състоянието на нещата и спящата ситуация, според мен. При условие, че дори и за сам човек е трудно да поддържа и помни непрекъснато знание, състояние или сила, представете си, колко по - трудно е, за един цял народ, да остане себе си, без необходимият труд по въпроса. Тук вече нещата опират до много и много факти, история, събития, карма, съдба и какво ли още не. Изобщо и не мисля да претендирам, че разбирам от всичко това. Не! Просто използвам в ежедневието всичко, за което се сетя – `щото съм си забраван – и всичко, което ми е удобно за момента. Давам ви прости примери: От фирма бях изгонен, защото работех повече, а не по - малко. Работех много, защото използвах съзнателна енергия, което се изразяваше даже и във осъзнаване и прилагане на нови майсторлъци. Е, и на инат, естественно - доказвах на себе си, че мога! По тази причина, взимах повече пари от бригадира си, – евреин, – да продължавам ли? И друг, – много по приятен пример: Щом ме зърнат, Аделката и Чурулик си правят устата за масаж – къде от нужда, къде от глезотия. Само си слагам ръцете по гърбовете им и пръстите ми сами намират местата за натиск. Даже веднъж се бяха събрали 3 каки и попитах, на коя ще трябва да стъпя с крак на гърба? Не излъчиха победителка, все пак! Е, как могат пръстите ми сами да намират мястото, ако някакво осъзнаване или енергия не ги води. Аз не съм квалифициран масажист. Да не ви кажа, че 2 - 3 минути след това и двете отнасят плувката. Същата тази енергия пък ме поддържа винаги в добро настроение. Това са семпли неща от живота, но използването на енергия е факт който, без да осъзнаваме как дори, ни поддържа живи.
Леле, пак се отплеснах. Би било добре да ме подсещате от време на време, да не натежавам като петте мери лен на незабравимият Тодзан. Взех наистина, да се взимам на сериозно и Орлин май пак ще ме метне на лъвовете. А, има какво да се ръфа! Онзи ден чух история за едно наше село, в което имало едно до друго: кокошкарник, кучкарник и лъварник. Защо ли не си сложат и змей - ярник, за да е идилията пълна. Ще взема да Ви метна едно хайку за лека нощ, но бихте ли ме почакали да го замисля. Замислих го:

Звук от кречетало
Разкъсва
Мъглата

На въпроса ми дали одобрява написаното, Агон отговори:
- Чуваш ли бученето? Идва!!!

Лека нощ!

Ха, ето, че имало резултат, дори и от цикличността на подсещанията ми през целият ден. Тази сутрин, тайнственните ми занимания бяха стигнали някакъв следващ, по - дълбок етап. Движенията бяха определено по - плътни и наситени, с помощта само на простата представа, за която Ви говорих снощи. Благодарение на това сученето и разсукването ми из стаята, беше съпроводено с много по - малко опасности, за разлика от любимият ми “Ритмичен танц”, от произведенията на Удхаус, за който се досещам, представяйки си отстрани нетърпимата гледка на странните ми – меко казано – движения. Не мога да цитирам Удхаус по памет, но спомена ми е за: “поредица от сложни акробатични движения, които така усукват и завързват демонстраторката на това изумително постижение на човешката цивилизация, че се налага, специален човек от публиката да излезе и използвайки серия от резки, потупващи по рамото и където попаднат движения, да възвърне нормалният вид на символа на женското превъзходство”. Надявам се, че никога няма да достигна съвършенството на това изпълнение, защото при относителната тайнственност и усамотия на заниманията ми, би се наложило дълго и мъчително, да вкусвам плодовете на екзалтацията си. “Моля Ви, не правете това в къщи! Оставете опасността на Нас”!!!
Така и така Ви споменах, за осъзнаването на блестящата сфера и по този повод, бих си позволил да Ви дам два съвета, – естественно, ако желаете да ги приемете. Дори само това упражнение, само по себе си би могло да Ви помогне в различните сфери на живота. Всъщност, това не са съвети, а моето виждане за протичането на процеса. Не държа на това, препоръките ми да звучат задължаващо, по – скоро свободата на тълкуване е препоръчителна. Тази свобода би Ви позволила да намерите своят специфичен, оптимален начин за осъзнаване и практикуване. Поддържайки представата или виждането или усещането на сферата, съзнанието провокира или директно отваря, открехва, отпушва и т.н. енергийните центрове на тялото, от които синхронизирано извира енергия, която променя качеството на живота Ви! Няма значение, по каква система сте осъзнавали и нарекли Вашите центрове и дали въобще сте ги търсили и намирали някога, – физическото тяло е еднакво при всички хора – естественно със превес на физическите и енергийните особенности - в зависимост от мястото им на раждане - по земното кълбо. Тялото Ви олеква буквално, плюс това, че става по - маневрено и автономно. Предполагам, че точно това искаше да скрие или пък просто не знаеше навремето Деничин, когато му зададох въпрос:
- Вярно ли е, че тялото олеква и губи от тежестта си , когато се занимаваме със Тай – Чи?
- Не знам! Моето си е на мястото! – троснато се извърна Жоро и си отиде. (Накъде ли тръгна така?)
Явно обаче - на моето не му беше там мястото и времето – точно като в Холивудски екшън.
Доколкото си спомням плащах и определена такса за обучението си, както е навсякъде и предполагам, имах и право на въпроси. Но пътя си е негов. Да го хваща! Обсебването на знанието, каквото и да е то, никога не е водело до постигането на хармония!

Например, аз работя изключително физическа работа и не един път съм имал възможността, да се убедя на практика, в ползата от поддържането на определени видове концентрация. Съвсем съзнателно избягвам статична или умствена работа и смятам, че изкупвам много от грешките си с принудителното висене пред компютъра. Опитайте. Няма никакво значение, със каква дейност се занимавате!

Втората особенност на това осъзнаване, е по - скоро умственна, но води също така до подобни резултати. Без особенно напрежение или специално време, отделено за концентрации, медитации и т.н., директно в реалния живот, Вие бихте могли да променяте Вашата настройка по отношение на възприемането на каквото и да било. Например, – ако готвите или извършвате някаква дейност, съзнанието Ви приема готвенето или дейността за център. Вниманието Ви се насочва за определено време изключително към и във този център. Осъзнаването на нещата става отвън навътре. През това време Вие забравяте за себе си, за вътрешният си център, което най - малкото води до неудобна стойка, неудобен или неправилен метод на работа или ред други изяви на дисбаланс. Този дисбаланс – най общо казано - естественно води след себе си до излишно отделяне на енергия, липсата на която, би могла да се изрази във какво ли не. Например, – преумора, загубено време, влошаване на настроението, загуба на интерес и т.н.
При условие, че Вие не забравяте вътрешният си център, то осъзнаването на дейностите, които извършвате става отвътре навън – или на практика Вие вършите всичко чрез непрекъснато осъзнаваният комфорт на Вашето същество – било то физическо или психическо. Естественно, и резултатите ще носят белега на този комфорт. Осъзнаването на този вътрешен комфорт пък, е естествен резултат от осъзнаването на сияйната сфера. Успех!
За малко да пропусна! Какво имам пред вид, под комфорт. По думите на Камен, който се занимава със хидроизолации, съвременни бетони и ремонт на сгради, комфорт означава: сухо и топло! Той е абсолютно прав, защото домът се използва за почивка, според него и влагата и студът нямат място там. Влагата, студът и отложените по ставите и вътрешните органи напрежения нямат място в тялото ни, освен ако ние не ги поканим учтиво там. Вярно е, че животът ни е динамичен, но никой от нас не кани квартала у дома си, нали! Енергията от центровете, би могла да прогони излишното от телата ни, посредством простото тонизиращо разхлабване на ставите и органите ни и издухване и почистване на отложените напрежения. Нямам пред вид отпускане, а разхлабване, при което Вие можете да станете като двукрила врата – Всяко странично въздействие минава, без да остави и най – малка следа у Вас.

Не! Аз съм непоправим! Не мога да престана да говоря сериозно за сериозни неща. Като че ли идва времето в което ще трябва да порастна. Правил съм го и преди, но не ми е интересно вече. ”Порастването” води до забравяне на вътрешният център или каквото и да е там. Вижте децата, – те винаги са себе си, чак докато възрастните не ги принудят да се променят. Телата и усмивките им са пълни с енергия и сила. Вътрешният им свят е пълен и независим – чаааак до края на детството. Жалко.

За сметка на това пък, безкрая, забелязал безизходицата ми, излива щедро пълнотата си върху мен, под формата на представите ми за читателска реакция. Впечатлен съм, най -вече от няколко. Не мога да кажа, че не се забавлявам с това и за Ваша сметка, затова моля да бъдете снизходителни към приятните ми изблици и грейналото ми лице, което е в състояние да разсмее всекиго.
- Това момче, май е мръднало! – ще кажат скептиците и за сетен път ще се опитат да убедят себе си и околните, че на този свят нищо не идва и не става – без значение само или заедно или пък в някакви странни комбинации.
- Нестабилността на политическата система докарва обикновенните хорица до отчаяние и разруха на личността! – ще обобщят стабилните и изградени вече личности, плюейки си в пазвите и редейки тънки клетви по адрес на неудачници като мен.
- Копеуе, искам и ас да напишем нешо тако`а яко, манияшко, а копеуе? – ще избоботи мутиращ баритон и ще надигне увисналите дънки, за да остави работа и за чистачката.
- Бой за тоа! – ще кажат свикналите да отиват където си искат лоши момчета, без да се замислят, че всички останали, могат да отиват даже и в рая – естественно, ако това изобщо ги вълнува.
- Прекаленото четене, без система и подреденост, е провокирало този недообмислен, очевидно заядлив индивид, към представи за може би недействителни, но определени реалии, които са неизмеримо по - сложни и извън неговата компетенция! – биха изразили обоснованото си мнение образованите, пронумеровани и прошнуровани личности. (За каква компетентност става дума тук?)
А не ми се иска да си представям дори, реакцията на напрегнато полегналите в собственните си пациентски легла психотерапевти. Сълзите в очите ми, а и в техните, определено са в резултат от предполагаемата смяна на местата ни. Ужас - и за мен и за тях.
Но не ни ли е достатъчен целият този театър на сенките, в който всеки от нас играе своята главна роля?

Простото изхвърляне на книг`ът в кошчето, не е ли най -доброто решение? А, с него и всякакви въпроси!

Така беше направил Люси, – мой състудент, когато от кумова срама или незнайно какъв екзотичен импулс, посетил курс по карате – а, сетих се, – приятелката му го завела насила, за да се научи да се защитава от нея.
- Започва тренировката, (кърши език Люси), и не щеш ли, – строй се, преброй се и т.н. А - а, не, тия упражнения сме ги играли още в казармата. Събрах дрехи, кимона, черни колани и си тръгнах.
Нервак, Ви казвам. Какъв ли каратист щеше да стане, ако беше останал?

Ковърдейл ми напява : - My dreams are fade away!
Жалко е, ако мечтите си отидат. Какво остава след това? Мисля си, за една от многото мои мечти, – да стана приятел с поне някои от носителите на изброените реакции. Много е лесно да си съгласен с някого, но и много скучно, понякога. Сигурен съм, че ще ми бъде много интересно, да ги видя и разговарям със тях, при условие, че ми дадат думата. А, най-хубавото е, че ще мога да видя и усетя, дай Боже и да разбера какво им е на сърцата, какво е тяхното виждане по интересуващите ги въпроси и кои са тези въпроси. Абсолютно съм сигурен, че има какво да науча. Е, вярно е, не останахме много в България, но искренно се надявам да сме само чешитите. А, че същността на чешита е да има по някое и друго остри ръбчета – все ще го преживеем! Спомням си пак Камен, – сам той ме обяви на някого по телефона, че съм му приятел, за което искренно му благодаря. Та, Камен беше ми казал :
Оттук нататък, съм решил да се обграждам само с качественни хора! – визирайки, съвсем недвусмислено състоянието на пазара в момента.
Надявам се, че е имал и мен в пред вид, защото от доста време не съм в неговото обкръжение, – така се стекоха нещата. Но си обещавам да проверя това някой ден!
Смятам, че качественните хора са навсякъде – може би, дори и в сапунените сериали, което е недоказуемо, просто трябва да се познаят. Бих искал да съм от тях.

Току що се върнах от един компютърен клуб, където бях, за да се чатна малко. Не се чатнах, тъй като приятелите ми ги нямаше, но почти се чалнах от екрана на компа. Никога не съм влизал в българските сайтове и напоследък започнах да си задавам въпроса: Защо? Тази вечер опитах, но не успях нито да се регистрирам, нито да вляза в българският чат. Опитах да играя на Колин Мак Рий – също не успях. Бре? Изтрих десетина съобщения, изпратих едно – две и се прибрах. Интересното беше, че на 39 метра от нас са открили нов клуб, в който ще има Нет от утре. Не днес! Напускайки го , знаех, че тази вечер няма да успея да се свържа с никой и въпреки това отидох до другия, по - далечния. Защо бе, Сънчо, – вместо да се наспиш, напиеш или нещо друго, ходиш безсмислено по нощите, при условие, че знака беше даден, – тази вечер не става. Ще кажете, – трябва да се опитва, това не е било знак, трябва да имаме активна позиция и т.н. Да, ще сте аббббсолтно прави, при условие, че нямах готов план за действие или пък предварителна погрешна представа за състоянието на нещата. Нека да обясня!
Първо, – бях решил повече да не ходя във далечният клуб, – нали само заради мен тук са отворили нов. Пък и там ми бяха записали една мп3, – ум да ти зайде, – при слагането на диска, компа изтръпва от ужас.
Второ, – без никакво ясно доказателство си бях втълпил, че ще има Нет от днес.
Трето – сега се сещам, че някой ми каза със сигурност, че клуба ще функционира от утре, което предполага, че нет ще има от утре или доста - по нататък.

Това на практика означава, че имах три ясни умственни постановки във главата. Ясно решение, самозаблуда и вярна, но скътана някъде инфорамция. Но, при условие, че предварително съставената от мен, “рамка” или капан, в които би трябвало да протекат събитията е заложена вече, всяко събитие, което не е в синхрон с предначертаното от мен протичане, е явен знак за несъстоятелност на “рамката”. В такъв случай, защо не се заслушах в гласа на безкрая. Не, че изгубих нещо, но можех да си почина по - добре, вместо да зомбясвам напразно. Говори ми се съвсем ясно, но няма кой да слуша! Ако бях пил, щях да махна с ръка и да кажа, че не ме интересува. Но не съм,интересува ме и затова се замислих за онзи лаф: „Едно мисли, второ говори, трето върши“. А какво ли се получава? Има ясни и точни хора, при които такива неща не са възможни. Но във тази безкрайна изчистеност едва ли има нещо привлекателно. Съмнявам се, че това са така наречените : Солта на земята. И въпреки това ми се иска да Ви разкажа за ясните позиции.
Съвсем пресен пример, – на часове още. Днес бях свободен и нещо ме накара да звънна на Чурулик още в началото на работният `и ден и да `и се скарам, че си пие сутрешното кафе без мен. Обикновенно звъня след обяд, когато лудницата е попреминала и е възможно да се разговаря спокойно, но този път изпреварих петела. Гласчето и обаче съвсем не чуруликаше, защото мама се подхлъзнала и паднала на леда. Както се оказа по - късно, има счупване в таза. Жалко за жената. Но, не това е темата. Обещах и да отида, за да я видя в края на работния ден, но още към четири и половина телефона звънна и Чурулик зазвъня в слушалката:
- Идваш ли вече, че сме много зле с Ади? Хайде стига си говорил, а се довличай! – застъпи ме чехълът и прекъсна ослушването ми, имащо за цел да ги подразни.
Е, добре де. Отместих се внимателно, хванах си шапката и поех. От няколко километра още, преди да пристигна, усетих в гърлото и харата, (или долният тан – тиен), болно – метален вкус. А – ха, рекох си и го преглътнах. “ВКУСНО”!!! Заварих същият този вкус, омърлушени лица и матови погледи. Аделка си тръгна след малко за да прибере гордостта на семейството от детската градина, а Чурулик ми обясни предисторията на сутрешната злополука. Лицето `и беше потъмняло и изморено, а ръката `и беше влажна.
- И двамата с брат ми вероятно имахме предчувствие, защото предупредихме мама, за мястото около блока, дето стават подхлъзванията. Брат ми я посъветва да смени обувките си със грайферни, а аз и обясних къде точно не трябва да минава, за да не падне. Със старите обувки минала точно оттам!
По моите наблюдения много рядко някой слуша. Още по - рядко някой чува. Много рядко някой слуша някого, въпреки, че на пръв поглед, всички ние сме изтъкани от внимание и учтивост. А дори и някой да се опитва да слуша нещо, то той чува само това което иска или пък разбира нещата така както иска да ги чуе, (т.е. му изнася). Както ми казваше Кристалния:
- Ти чуваш само това, което искаш! – имайки пред вид свободната ми интерпретация на чутото.
Да бях само аз, – здраве му кажи. Но повсеместното ”ослушване”, не върши работа на никого. Даже Батка Персей току що ми избухтя на ухото:
- Ти пак мислиш само за другите. Мисли и за себе си!
- Е, добре де, – нали като списвам тоз` труд, всъщност го правя за себе си?
- Прекаляваш, – мисленето е приятно занимание, но, много отегчително.
Тая Батка бе! Той си е жив екшън и малко трудно ме понася в това ми амплоа, (да не говоря за себе си!), но ето, и аз, слушайки го, тълкувам думите му, наметнат с неповторимата си окраска, на ангажиран с велики дела. Заради Вас го попитах, какво би искал да правиме сега? Отгвора му предавам дословно:
- Да пиеме! Да се налочиме! – не, че и аз не го исках!
Всъщност, дословно предавам моето тълкувание, а не абсолютното значение на гладката Персейска реч. През призмата на моето възприятие съм чул българска такава, но какво точно ми е предал Персей – това си е загадка. Може би е искал да се позабавлява за моя или Ваша сметка, а може би, просто се забавлява с желанието ни да играем по – така. По тази причина непрекъснато подлагам на проверки получената информация, знаейки колко субективно съм настроен.
Предполагам, че без подобно пресяване или проверка е приела майката предупрежденията на децата си - без дори да вземе под внимание сериозността на въпроса. Всъщност е чула само това, което тя иска да чува. ”Те са малки, не разбират- какво
толкова опасно може да има в един лед”?
Вероятно така е мислила жената, без дори и да се опита да вземе
под внимание предупрежденията – по простата причина, че не е свикнала тя да слуша децата си, а точно обратното, – те трябва да я слушат винаги. Нищо лошо в това, но!
Представете си – малко встрани и нещастието щеше да бъде предотвратено. Но за да се направят тези две – три крачки страни, е необходимо да се положат някакви усилия, да се излезе от закостенели и вцепенени рамки, да се разбият представи, подхранвани и утъпквани години наред. А това изисква разместване на пластовете втвърдена енергия, което става само със свободна от употреба сила. Би ли могъл да е свободен човек, който спазва непрекъснато собственните си и чуждите условности. Фиксираността на позициите му, го води само по утъпкани и скучни пътища, ограбвайки напълно вероятността за промяна. Колко малко беше нужно на майката от тази история, за да предотврати падането, а колко много се крие зад всичко това. На везните стоят няколко крачки встрани от коловоза и няколко дни или месеца в гипс. Кое ще изберете? Извинявайте за тъпия въпрос, но ние всеки ден избираме гипса – отново и отново! Що за странен вид сме?

Ясна позиция в случая означава връзка с реалността. Винаги е означавало това. Такава е липсвала – заменена с нереална, останала от предишният ден или предишната година представа за състоянието на коловоза или - пътната настилка в случая.

Имах късмета, да прекарам 8 месеца в търговска фирма на гръмкият пост “Executive direktor”. Специална визитка отделяше останалият свят от мене и копринените дрехи, с които се носех насам – натам. Късмета ми беше заключен в това – да наблюдавам и слушам по цял ден двамата си шефове, които след една доста добра сделка си бяха внушили, че търговията е за всеки, – дори и за тях. Не ставах, не ставам и сега за търговия. Разискванията за евентуалните действия, реакции и решения на бъдещите клиенти нямаха край, а пък и място в главата ми. Не би било излишно да спомена, че единият от съдружниците беше – а може би все още е грък. Майко мила. Глупостта и безсмислиците, на които бях свидетел, представляват почти пълна част от жизненият ми опит за това, какво не би трябвало да правя, в която и да е сфера на живота. Разсъжденията върху препинателните знаци на договорите, отделните думи и движения на вероятните бъдещи клиенти, които така и не дойдоха на крака, заемаха почти цялото време на безукорните бизнес водачи от съвършенно нов тип. Липсата на капитали, стока или поне работен екип, нямаше никакво значение. Натискахме пазара надолу – в смисъл, че диктувахме цените без никой да разбере, но ние си го ръководехме накъдето си искаме – при това непрекъснато. При обиколките си из страната - (два или три пъти на седмица) - ставах свидетел на реалното състояние на нещата и докладвах при завръщането си в София. Чичко Фройд пастички да хапне. Анализите на двамата ми шефове, засенчващи западното светило, имаха за цел да ми покажат колко невярно, невероятно и глупаво съм преценил обстановката, дори когато не съм бъркал в чужди джобове! Естественото им превъзходство над новака в търговията, ги водеше право напред, към единственната сделка за тези осем месеца, която беше някакво чудо според мен. Кефи ме сега, но тогава ме изумяваше в пълният смисъл на думата , способността на Димитриос, да “изкупува” на 2 или 3 пъти по - ниски цени, последните остатъци по страната от предмета на “нашата” търговия. За пример, – при най-ниска възможна обявена цена 5.5 – 6 хиляди лева, при наличието на няколко конкурентни фирми, той предлагаше 3, със уклон към намаляване. В това се изразяваше така нареченото “натискане на пазара надолу. Оставям това на компетентните по въпроса - (някакви смехове чувам). Сигурно има някакъв непонятен за мен смисъл, но при така наложената фирмена политика, печалбата за 8 месеца беше около 1000 марки общо. За да изкара толкова за това време, човек трябва наистина да се мрази безгранично, прехвърляйки естественно цялата си омраза към виновните за неуспеха. Естественно е, че аз и непоявяващите се клиенти поемахме цялата вина. На опитите ми, да си разясня каквото и да било в негово присъствие, Димитриос отговаряше с ясното и категорично:
- Точка по въпроса! – използвайки цялата си унаследена, древна и безгранична елинска мъдрост.
Тъй като действително не разбирам от търговия, а и не ми е приятно да се занимавам с това, аз се опитвах поне да си гледам работата както трябва. Затова се съобразявах със и спазвах, непрекъснато сменящите се постановки за “притискане” на клиентите, тъй като самият шеф беше твърде мързелив, за да го прави сам. Еййй, ама как ги притискахме - тези клиенти! Неговата сила явно беше в мисленето. Де да бях и аз като него! Всичко това продължи до момента на напускането ми, тъй като си дадох ясна сметка, че съвсем не мога да мисля. Не мога и това си е! На вратата на офиса от устните ми се изтръгна съвсем безсмисленото:
- Напускам безвъзвратно и завинаги!
Само година след изявата ми на това бляскаво поприще, вадех с ръцете си, - с работа, а не с разсъждения - по 800 – 1000 на месец. Това не ме научи на търговия, но ми даде други семки - занимавки. Но, въпроса беше другаде. Това, заради което си позволявам да Ви занимавам с подобни глупости е, че всичко описано се случваше под знака на “изчистване на позициите“ – за разлика от сегашното им замъгляване от моя страна. Още “Deep Purple” са го изпяли – мъгла над водата! Радвам се, че излязох и от там, за да имам възможност да премисля, какво точно се случи тогава!
Ще започна с много отдавнашна случка. Току що ми се появи в главата с невероятен финт, засенчвайки досегашните ми разсъждения. Претендирам, че тази е една от любимите ми истории, защото носи в себе си части от хумора и закачката на едно безвъзвратно, но пък, тъй весело отминало минало. Споменът за нея действително ме развеселява, а пък и “Аerosmith”, който звучи около мен, ме връща в тези безметежни моменти. Ударници и бригадири си съперничеха тогава, но кой победи – нямам спомени!
Със моя кръшна състудентка купувахме билети за кино в гледащото тогава - а пък и сега към площад “Славейков” - кино ”Култура”. Културни хора бяхме и държахме на това поне пред себе си. Като истински баровец, плащам и двата билета, наблюдавайки съмненията и превелики притеснения на гражданина, закупил билети преди мен. Гражданина е с 4 - 5 години над мен, пределно интелигентен - за разлика от мен и с по - хубава кака до себе си. Гражданина просто беше По - ! Е, винаги съм си бил селско чадо! Като такова, просто наблюдавам, за да не използвам по – реалното, “зверя се”. През зрителните отвърстия на черепа ми, под налягане се промъква следната сцена:
- Другарко, отказвам се от тези билети. Върнете ми парите! Няма “Ако обичате” или “моля Ви, бихте ли?” – тогавашни, пък и сегашни символи, на опит за разбирателство поне.
- Но билетите вече са продадени и са откъснати от кочана! – и т.н. , - преде твърдо другарката и отказва да се възползва от грубото отношение на изживяващият се още тогава, като “господин”, другар.
Настава една типична за ония времена крамола, между “другари” и “другарки” и докато жълтото ми ресто пътува към дъното на плитките ми джобове, бивам призоваван за свидетел на правото дело. Тогава още не псувах на глас - (малък си бях още) - но на ум го докарвах. Да взема нечия страна ме накара отвратителното усещане за вътрешна нечистоплътност от страна на иначе чистият и по - прилично облечен гражданин - другар. Категорично защитих продавачката и тъй като нямаше избор, изгубилият прехвърли върху мен и чаровната ми спътница цялото си разочарование:
- Знаете ли кой съм Аз? – беше подходящият за тогава въпрос, целящ да постави противника в партер или друга, по - удобна позиция.
- Не! Не знам! – така и не разбра, че и не искам да знам.
- Аз съм преподавател по `нам си `кво си,`нам си къде си. Искам да ви кажа нещо.
- ?????? – отвърнах, целият в трепетно очакване на изневиделица придошлата безплатно заливаща ме мъдрост. (с какво ли го бях заслужил?)
- Знаете ли какво е “Активна жизнена позиция”? Преподавам на такива като вас - (с малко “в”) и ви съжалявам за това, че не я заехте сега - (явно беше заета от друг). Ако бяхте мои студенти и т.н............?. – да, ама, не бяхме!
Ами сега? Не знаех, не можех, не исках, нямаше как да разбера, какво би ме очаквало ако,..........и т.н! Брех, ма`а му стара, (попържнята е в сегашно време). За пръв път се сблъсквах с такава реалност, явно много ценена по онова време. Активна позиция! За кого? За какво? Какво защитава, от кого го защитава. Вещата преценка на другаря, – за моето жалко интелектуално състояние – ме лиши завинаги от възможността да се съглася с него по въпроса, че такава позиция съществува у нас и то активно. И си останах активно несъгласен!
Радвам се, че дори съвсем безсъзнателно тогава съм отказал да се съобразя с налаганото ми мнение, което само по себе си е било ама, съвсем елементарен опит за манипулиране на ситуацията. Не ми се съобразяваше тогава с неща, отделящи ме от закачливите форми на състудентката ми. Но какво всъщност е чиста и ясна позиция според мен?

В годините, в които познавам Кристалния, той винаги ми е давал един и същ отговор на безкрайните ми въпроси:
- Трябва да бъдеш себе си!
Естественно, формите на отговора са били повече от различни, но винаги безотказно са водели до това – да бъда себе си. Не твърдя, че ми е било лесно да разбера пълното значение на това, нито, че съм го разбрал. Но останах съкрушен, когато се опитах да го рамкирам със въпроса кой е той, за да мога тайно – (от кого ли) - да избера посока на подражание, което би било безкрайно по - лесно, но и неправилно. Плюс това, подходих много, много деликатно по въпроса:
- Ти Господа ли си?
- Аз съм себе си! – отговори ми той и сложи край, на надеждите ми за безметежно съществуване.
Такова ми таковата, защото си мислех, че съм намерил изход от затруднението. А то си Е, защото всеки един от нас има нужда сам да разбере и определи какво означава, да бъде себе си. По тази тъй проста причина избягвам и отказвам да се поддавам на лесната съблазън да давам съвети за живот. Той си е Ваш! Но пък за мен е истинско удоволствие да Ви “шерна” или споделя какво ме вълнува и какъв е моят опит. Това само по себе си, ми помага да разкрия какво съм аз! Да се преподредя! Излагането на показ на личността ми, би могло да е измислен процес, но това не ме удовлетворява, защото не ми върши работа. Лъжейки Вас, бих лъгал само себе си, а това вече не ми е интересно.
Откриването на истината или вярното, реално състояние на нещата винаги е съпроводено със вътрешно удовлетворение – това е така защото лъжовното, тоест неистинското представяне на действителността, от когото или каквото и да било, оставя в нас чувството за недовършеност, неспокойствие, несигурност, заблуда и доста други подобни негативизми. Това е съвсем лесно обяснимо, тъй като, на практика лъжата всъщност е изкуственно и съзнателно подредена енергия, ясно открояваща се и различна от естественното течение на нещата! Но, чрез безкрайното `и повторение, като в телевизионна реклама, Рогатия - (или пък самите ние) - е успял да ни убеди, че тя, лъжата, е реалност! Е, толкова по – зле за нас! В областта около слънчевия сплит или пък стомаха се усеща тежест, напрежение или нещо лично за всеки един от нас. Понякога чувството е като “изстискване”, ”изсмукване”, ”издърпване” на жизнената енергия. Говоря за така добре познатото на всички нас, събуждане в малките часове например. Няма сила, която да ни помогне да заспим отново, тъй като това събуждане се дължи на изсмукване на жизнена енергия, хранеща определени личности или ситуации, които са ни обсебили за момента. Което ми напомня за едно старо стихотворение:

..............а нощем, зад спуснатите щори
скърцаме със зъби................

Единственното спасение е взимане на съответно решение, което понякога, за съжаление отнема години или пък още по – лошо - не се случва никога. Това решение, ако бъде взето пренаглася енергията и затваря зиналата пробойна в нашето енергийно тяло или душа или както искате го наречете! Само тогава енергията престава да изтича и остава за Ваше лично ползване! Само тогава!
Или пък, ако в момент на внезапно просветление разберете скритата от Вас истина – без значение дали някой друг или пък Вие самите сте направили това. Позволите ли си да повярвате в току що прозряната истина, Вие получавате яснота по вълнуващият Ви въпрос, неизбежно съпроводена със чуство на облекчение и пълнота в слънчевия сплит, стомаха или мястото в което сте усещали преди това негативното, тъй като изтичането на силата е спряло. Е, това не става за 2-3 секунди, но понякога е много бързо. Това е то, ясната позиция. Всеки от нас има спомени за подобни състояния, които всъщност представляват по - голямата част от живота ни. Чувството на удовлетворение и облекчение се поражда всъщност от прииждащата отново, изсмуквана или изтичаща преди това енергия.
Останах приятно изненадан, че върху блаженото състояние, което съм постигнал, използвайки през годините всичко това, което споделям с Вас, се насложи нова радост и спокойствие. Сигурност, която сама по себе си не се нуждае от потвърждение. Всеки път, когато по време на работа с Калата, се замислех за книг`ът, тялото ми само изпълняваше “вътрешна усмивка”, което за мен е знак за правилност и истинност на това, за което мисля или правя във времето – тоест ситуацията с която съм обвързан в момента. За мен това е ясна позиция – състояние на истина – така рядко срещана в живота ни. Всеки от нас има такива моменти – пълни със сигурност и непредубеденост, моменти на пълнота. Пълнотата идва от липсата на пробойни, през които се изцеждат телата и душите ни. Много ми се спи – лека нощ!

Плаках, плаках, но най - накрая се съгласих – щом съм започнал разискване на сериозна тема, трябва да продължавам докрай! Най–малкото, като знак на уважение към Вас. Бъдете сигурни обаче, че колкото и сериозно или глупаво да звучи написаното от мен, аз си оставам непоправим смехурко и само малка част от хрумващите ми дивотии ще видят бял свят. Ще продължа да поддържам образа на “палаво балонче”, с което ме охарактеризира Кристиан, докато и пеех поредната си песен.

Пробойни ли? Оттук нататък става страшно, но ще бъда с Вас до край! В края на краищата – това ми е работата. Или поне това съм си избрал, за да изкупя всичката простотия, която съм сътворил по време на дългия низ от прераждания. Не желая да преповтарям стотиците публикации по въпроса, затова продължавам нататък.

Всеки от нас чувства, знае го дълбоко в себе си или е осведомен отнякъде или от нещо, защо е тук, на тази земя. Не съм аз този, който ще Ви занимава с това! Бих могъл единственно да споделя това, което съм научил и разбрал. Както виждате, не се занимавам с празни теории, защото прочетеното откликва във Вас, по простата причина, че е истина! Всяка една дума, всяка една мисъл, която публикувам е прецедена през ситото на реалният живот, който живеем – тук, в България, на тази земя. Изводите и заключенията, които излагам, са провокирани от нашата, Българска действителност, – не от “чапарала” на Карлос, от Садху – тата на Индия, от тибетските или шаолински монаси, от Ватикана, сибирските шамани, мюсюлманските имами или Бог знае от какви маа`муни още! Не мога, а и не искам да мисля като тях! Искам да съм си аз – непремахнат и обикновен. По простата причина, че обичам родните поля и планини. Не твърдя, че ги познавам всичките, но ТЕ, те са ми родни.
Тъй като темата е необятна, ми става все по трудно да не се разклонявам, което ми е присъщо, но не носи след себе си яснота. Затова ще се опитам да карам подред, без зачатъци на клониране!
“Пробойните” – както ги наричам, са пробиви в енергията на човека, от сила, която е външен за него фактор. Ще ви дам пример от нашето ежедневие.

Всеки от нас е имал моменти, в които е бил принуден да очаква известие за резултат от нещо – било изпит, било чуждо решение или пък сведения за някакъв инцидент. Примерите биха могли да се изброяват дълго. Дългото и мълчаливо очакване, понякога в неизвестност, е в състояние да изнерви, подтисне и притесни много хора. И най - дразнещото е безпомощността ни да направим каквото и да било, за да променим нещата. Много рядко ще има хора, които понасят наистина спокойно очакването. Те просто не позволяват да се отвори пробойна в тях. Остават цялостни и неподвижни до момента, в който се наложи да действат. Останалите обаче, допускаме всеобщата грешка, костваща ни неимоверна част от наличната, едвам скътана сила. На мен например, току що ми се случи нещо неприятно и тъй като не мога да упражня контрол върху нищо, ми се налага да проверявам отново върху себе си истинността на това, за което пиша. Направих това, което можах дотук, изчистих ситуацията, по начин, който ми беше възможен и сега трябва да чакам. Чувствам се зле – наистина, случва ми се изключително рядко - но в случая се издъних, тоест позволих на някого да забие жилото си в мен и да тегли навън. С постепенното досещане, какво точно се случи ми олеква, но са ми необходими 15-20 минути. Което на практика означава, че съм пресекъл жилото и възможността, да изтегля енергия от мен! Факт е обаче, че през това време стомаха ми се сви и се “изцедих”. Тъй като нямам физическата възможност да разговарям вече с другия, то ми остава само да запуша пробойната. Горе – долу се справям - ( това пък е също така, безкрайна тема). Начинът пък по който Орлин реши собственната си дилема - (ако въобще е съществувала) - беше следният – Каза ми че този книг` си е мое дело – и по този начин отстрани всякаква възможност за провокация върху себе си. Неговата дълбочина го прикри отново. Да вземем например случая с майката на Чурулик. Самата Чурулик, по начало сърдечна и лъчезарна, беше стигнала едно твърде ниско ниво на енергията си, ”изцеждайки” се по повод на майчиното нещастие. Потъмнялото лице, кръговете под очите и вялите движения говореха сами за това. Тя не беше и не е болна! Промяната стана само за една сутрин. Добре, какъв е този фактор, който причинява тази промяна.
Знаем, че при усилена физическа работа човек губи много енергия. Но през това време, той извършва почти безброй, тежки и трудни движения, които изчерпват тази енергия. Случая, обаче е друг. В офиса `и няма много движение, а състоянието `и беше като след часове наред тежка работа или пък като след боледуване. Значи, нещо съвсем не материално, е отворило дупка в енергията `и и е причинило този ефект.
Въпреки, че си позволих да се позабавлявам за сметка на психотерапевтите, знам, че тези хора, в зависимост от своята лична подреденост и яснота, помагат на пациента си да се преподреди – тоест да затвори зиналите дупки от неяснота и неизвестност и да се почувства по - добре. Забележете – да му помогне, а не да го направи вместо него.
В случая, обаче имаме явен признак за изтичане на енергията на Чурулик, която е живо свързана със болната си майка. Останах учуден от твърдението и, че е наясно с този факт и съвсем съзнателно не се противопоставя на това, за да помогне на майка си. Дали обаче, отдадената енергия отива и остава в майката е много спорно, защото самата тя е с нарушена цялостност за момента.
Току що усетих промяна в равновесието по моя проблем, който споделих преди малко. Минали са се още двадесетина минути и аз усетих, че човека, с когото съм свързан, с когото имахме пререкание - е взел някакво решение. По олекването в областта на стомаха ми, преценявам, че клони към положително за мен. Тъй като е късно, то утре ще видим.
Казах на Чурулик, че може би налива от пусто в празно, но тя ме помоли за момента да не коментираме, защото вече бе сторено. Това си беше нейното решение и продължихме да си бъбрим, но сладко, за други неща.
Факт е обаче, че тя осъзнава живата връзка със майка си и може да взима съвсем обосновани решения от своя страна. Донякъде това я “затваря” за по - нататъшно изчерпване. След около час, прекаран в живото ми и тъй осезателно присъствие, а и тъй като ме зареди с вафли ”Боровец”, Чурулик зачерви бузи, сякаш тя беше изяла вафлите и се почувства много по добре, а и така изглеждаше.
Да видим обаче, какво се случва със човек, който не обръща внимание на факти от този род.
Винаги съм и ще продължавам да твърдя, че началото на адът се корени и гнезди съвсем необезпокояван, в човешките взаимоотношения!
Какво имам пред вид с това си твърдение? Тук вече навлизам в абсолютно субективна територия, защото всичко за което ще говоря, е резултат от усещанията ми и наблюденията върху себе си. Факт е обаче, че се потвърждава абсолютно при пренасянето на матрицата върху мои приятели или хора с които съм се запознал съвсем случайно! Мога да твърдя, че правотата на изстраданата от самият мен ”теория”, която си е жива практика изтърпя, всички проверки - без изключение. Просто, всеки, имал глупостта да се съобрази с нея, неизменно бележеше своите нови успехи.
Какво заварвам тази сутрин в офиса на Ади. Чурулик се превива от смях и всякакви лоши настроения са избягали. Адела взела приспивателно и забавила неимоверно реакциите си. С жестове на видял, чул и патил човек, току що метнал две – три серии Чуанче, тя се притесняваше през смях, че докато стааааане и посрещне клиента, тооо........... той ще е вече при конкурентите. Очаква се мама да бъде изписана до 10 дни, защото имала само спукване на някое от кокалчетата и светът вече е нов. Пробойната е запушена и енергията отново озарява лицето на Чурулик. Моите снощни усещания излязоха верни и отново наперих гребен. Колко малко му трябва на човек, както казва Калата, – “Шише уиски, (за мен сливова, моля), коричка хляб и една яхта, за да има къде да ги консумира”! Интересен беше коментарът на Ади:
- Брат`чед, знаеш ме каква съм бясна, а сега не мога да се позная. Сутринта Юли ми говори нещо, аз не реагирам въобще и съм много спокойна. Това е много добре, но защо трябваше да го постигам с химия?
Е, нима нямаме достатъчно потенциал в главите си, за да не си купуваме просветление и спокойствие, а да постигнем сами собственното си?
Явно по - близък, по - удобен и по - мързелив е адът, който самите ние си създаваме. Няколкото десетки минути от снощи, прекарани в състояние на изсмукване на енергията ми, ме подсетиха отново, за незабравимите първи няколко десетки години от живота ми. Просто не си спомням период, време или момент от детството ми, в който да не съм чувствал стягане, тежест или изцеждане в коремната област. При условие, че съм животински здрав и също толкова умен, не съм боледувал никога от нищо, то това е просто ненормално. Откъде тези негативни усещания. Ще кажете – то такъв пън като тебе си го заслужава! Ако бяхте прави обаче, какво търсим заедно тук, между тези редове? За мен беше нещо естественно, да усещам тежест и всякакви други гадости в стомаха си – непрекъснато - и да си мисля, че това е живота – (то пък един живот по този начин) - без ни най - малка съзнателна представа за същността на ситуацията. Когато поотраснах и започнах да добивам самостоятелност, с огромна изненада установих, че човек може да се чувства и по друг начин. Лек, светъл, радостен и още други такива невероятности. Това изобщо не означаваше, че поумнях – не, продължих да правя глупости с пълна сила, тъй като им бях хванал цаката. Явно имам голям заряд, защото и до ден днешен не преставам да ги извършвам.
Но да се върнем на темата, преди да съм изтърсил нещо, още по - деликатно!
Как се получават или случват пробойните? Истината е, че в крайна сметка, самите ние позволяваме те да се случат. Енергийната ни цялост се нарушава, но по наша воля. Какво имам пред вид?
По рождение, всички ние притежаваме цялостност и затвореност или защита, която ни предпазва от вмешателства на външни неща или сили. Все пак, в океана от енергии, в който живеем, не всичко е оптимално и добронамерено! Да оцелеем, ни помага, само нашата компактност и цялостност. Представете си бебето, което е в състояние да плаче часове и дни наред, държейки на своето. Какъв заряд? Можете ли да викате даже само 8 часа, без прекъсване? Естественно, ако го удариш или му причиниш болка детето реагира, но това си е чисто насилие. Насилието в човешките взаимоотношения причинява и създава Адът! Колко му е да набиеш дете? Но пък, само грижейки се за него, без никакво вмешателство в развитието му, бихме могли да отгледаме индивид, който не е познат засега. Представете си – само хранене и преобличане, без никакъв контакт. Нямам думи за резултата. Но обикновенно възрастните, в зависимост от опит и убеждения провеждат строго определено вмешателство в развитието на детето, тъй като и те самите са били научени на това от някой друг. Каква ирония – да приличаш изцяло на родителите си и да недоумяваш, защо децата ти също допускат твоите грешки. Това вмешателство може да бъде наречено по много и различни начини – традиции, възпитание, обучение, християнско милосърдие и какво ли още не? То би могло да се извършва също така и по различни начини и методи, като всеки един от тях граничи с различни области на поведение и въздействие. Една от тези области е насилието. Най - елементарният начин да отнемеш нещо непринадлежащо ти, е насилието! За съжаление, насилието е все още неизбежна част от нашето съществуване. На практика, по - тежката, спечена и плътна енергийна маса на възрастния пресира, мачка и оформя лекото, нежно и ефирно енергийно тяло на детето, изсмуквайки понякога максимум сила от този процес, като същевременно го принизява до своето енергийно ниво. Как иначе би могло да остарее детето? Всеки от нас е виждал деца, които се движат и държат като марионетки. Изцяло подчинени на възрастния те дословно имитират и подражават на “възпитаващият” ги свят – в лицето на “любящият” родител. Каква прекрасна, щедро предоставена “възможност” - от страна на възрастните? Пред тях стои основният избор, който трябва, рано или късно да направят – съгласие или не - със света на възрастните. Това си е лично техен избор, независимо, колко са били насилвани. Точно това имах пред вид, твърдейки, че пробивите или пробойните в енергията ни, се случват по наша воля! Лошото е, че и в двата случая, избягването на насилието е много трудно. Тук нямам пред вид много редките случаи на действително любящи родители, които съумяват да възпрат егото си от желанието му да “възпитава”. Защото, дори и родителите да са действително любящи, то винаги, без изключение се намира друга личност или обстоятелство, които подлагат детето на натиск. А, и натискът изобщо не е само физическо насилие, напротив, то е може би последното в списъка от изяви! Гледката на бити или малтретирани деца, за жалост е ежедневие. Удар през устата или по тялото, гневни и смачкани от злоба думи, грозни упреци, ужасни и трудно въобразими обвинения за непълноценност са само малка част от нещо, с което ние сме се примирили напълно. Да не говоря за ежедневното, подчинително отношение на “по – голям и умен”, към “по – малък и глупав”. Уважаващите и ценящи себе си родители, обикновенно възпитават и отглеждат също такива деца, за разлика от мразещите себе си. Но не за тях ми е думата. Хубавите неща нямат нужда от мен, за да се случват. Мисля си, за всички онези онеправдани и насилвани личности, които продължават да вярват, че света е черно и тъмно място. И ако е така, то виновните сме си ние, защото продължаваме да поддържаме тази вяра. Как обаче се създава тази тъмна и безпросветна вяра, пратила в трета или шеста или коя да е глуха, неимоверно количество човешки надежди и съдби. Ще ви предам, това, което съм видял, научил и усетил. Изборът, който ще направите ще бъде изключително и изцяло Ваш!

Някога, в неизбродните дълбини на времето и пространството са съществували съвършенни личности. Съществуват и сега, но не толкова съвършенни. Това сме ние! Кълба от енергия, съществували в пространства и измерения, нямащи почти нищо общо с нашето освен, че са такива - в смисъл, че материалността им е неизмеримо по - финна и ефирна. Това ще да е било Началото! Предполагам, че и Края, ако има нещо подобно, ще е такъв, естественно, със съществена разлика в осъзнаването! Много от нас са сънували или виждали подобни неща, изпадайки в необичайни за нашето измерение състояния. Тези цялостни и съвършенни личности сме били ние. Били сме, сме, и ще бъдем ние, независимо до къде ще стигнем с изблиците си на безсмислие и тъй очарователно демонстрирана дезориентираност. Но както и да е, независимо каква е причината да поемем на това “образователно” пътешествие, целящо да възстанови целостта на райската ябълка, ние пътуваме най - безотговорно към себе си, към неизвестността, щадейки всичко по пътя си. Погледнете назад в историята ни и помислете, не е ли така?
За момент ще спра, имам нужда от почивка и нещо весело. Бива сериозност, бива, но аз направо прекалих и не искам Тангра да ми се скара, както когато...............! Предполагам, че натоварвам и Вас, тъй като за осъзнаването на изложената информация, ми бяха нужни години, а се опитвам да Ви я прехвърля за часове или минути. Не става. Знанието е сила, но да го изхвърлиш съзнателно, е още по - голям акт на сила. Бях отново със Орлин – познайте къде! Не грешите – в една от кварталните кръчми. След около по литър червено останахме трезвени за мой и то неподправен ужас, тъй като ми е трудно да се понасям толкова такъв. Но ограниченият ни, сплотен около общата кана колектив излезе с решение касаещо единственно празната особенност в главите ни. По време на общата спивка – спявка Орлин отвори дума за това, какво бихме могли да направим за себе си. Знаете, че си обича малкият Карлос и за да съм в тон с него, решихме да се погребваме за 24 часа, затрупани с камъни, – за да видим какво ще стане с нас. Тъй като исках да съм сигурен в крайният резултат, предложих,но не 50 на 50, като Ники Кънчев, да сме затрупани и с по няколко бутилки, за да не пресъхва кожата ни от съприкосновението със всякакви странни ситуации и премеждия. Всъщност направо отказах да си легна без бутилка или две поне. Предвидихме и помощ от приятел – при евентуален недостиг на материал за размисъл. Кълна се – ще го направя!
Тук му е мястото предполагам, да оскверня всичко свято с помощта на част от пантеистичните си възгледи. Време е за нов принос към Дзен, което ме подсеща за знаменитият лаф на Митко, – “И ний сме яли нещо на света”. Тоя Митко! Да конкурираш другаря Ленин и неговият вечен лаф, ”По-близо до масите”, предопределил част от вечността с искренното си преклонение пред народа, само по себе си е предопределеност. Предоставям Ви отново достъп до съкровищницата на Българският Дзен. Той естественно, не се изчерпва само с моя, ама съвсем нескромен принос, но не мога да Ви предложа нищо повече тук. А всъщност, предлагам ли Ви изобщо нещо?

Гореща Молитва – 1

По време на династията Сун-Гун. Някъде в планините на северен, но пък толкова, толкова древен Китай. Ранно зимно утро, малко преди зазоряване. Дзенски манастир, мотаещ се някъде там. Студено. Кристалният, леден въздух звъни от мраз. Нарушавана от гърлени, типично китайски звуци тишина. Бяла, равна стена, предназначена за молитви – не за плач. Мааааалко паяче тъче първият лъч светлина. Обстановка, достойна и предназначена за просветление. Пред стената – двама даоски монаси се молят, – знаете как е пред такива стени! Горещината на молитвите им идва от повръщаните пържоли и червено вино.........................

Това е , няма друго.

Нямало е и нищо повече от съвършенство в кълбата енергия, каквито сме и сега. Нямало е осъзнаване на каквото и да било. Спомнете си моля Ви за евентуалните различни завършеци на историята от Рая, ако е имало осъзнаване. Разбирате ли откъде идва рекламата на “NIKE” – “Силата е нищо без контрол!” Прекрасен, слънчев, съвършен пейзаж – като много красива и мноооого тъпа жена. Даже и за флирт не става. Липсва простото осъзнаване на фактите. Предполагам, че поради тази причина, нашият добре познат Рогльо е дръзнал да се прави на Господ.

Тази вечер, в “Матрицата” срещнах стар познат. Жорето. Рече да почерпи и насила Ви казвам, насила ме бутна в пица “УГО”. Тъмна бира, помежду лафчета за това и онова. Похвали се с двете си деца – отличници, учат без да ги кара. Попитал ги:
- Защо бе, тати, защо учите толкова? Какво толкова ви е интересно? Как ви се учат тези неща?
Простете ми, излъгах Ви естественно. Не беше насила – отидох, за да го слушам. Просто ми се губи границата между сериозно и не такова. Можех да му кажа, че бързам за – и аз не знам за къде – но отидох, за да слушам. Децата му учат сами, без да ги кара някой. Мисля, че нещата просто се обръщат, след като самите деца искат да учат.

При необходимото за процеса на осъзнаване слизане или навлизане във все по - материални и по - материални сфери и измерения, същите тези пълни с неосъзната хармония кълба от енергия, поради естественният факт на триене, в по - плътна среда, започнали да отделят отпадъчна, преработена или фекална енергия. Точно, както всеки жив организъм изхвърля ненужното и преработено. Съвсем естественно е, че като отпадък от осъзнаващи същества, тази отделена “дисхармония”, притежава някаква степен на осъзнатост. С помощта на тази минимална осъзнатост, дисхармонията започнала да се събира и самоосъзнава като такава. Отпадъкът или клоаката на Вселената или Вселените, ако е прав Jet Li във филма си “The One”. Не знам дали е прав, просто не знам нищо. Предполагам обаче, че е прав.
Но тъй като сме в тази Вселена, ще продължа с нея! Дисхармонията, съвсем естественно нараствала до днешните си размери. И ако са прави всякаквите окултисти и пророци там, то ние сме в най - долната и мъртва точка на навлизането в материята. Тотално сме спряли. Сещам се за някаква “Калиюга” или нещо подобно. Само преди двадесетина години, материалистическата философия беше метнала дори и Лао Цзъ в кюпа. Как беше: Щом не можем да сме като тях, те ще станат като нас! Да, ама не! – Това казваше Петко Бочаров по телевизията. То, аз само това запомних от него – пак съм блеял нанякъде. Но какво очаквате от човек като мен, който само с едно изящно движение на протритият си “Жилет”+, успява да се пореже на две места едновременно? Или, който в момент на пиянски възнес, възмъжава до такава степен, че изсипва солницата в устата си. Спомних си за хъшовете, в кръчмата на Странджата, – радвам се, че поне един път разбрах как са се чувствали на следващото утро! Пак Ви моля – оставете опасността на нас!
Искренно Ви благодаря, че ме изчетохте дотук, но е 02.31h. 07.02.2003година и ми се спи. Много лека нощ.

Току що обаче, Аделка ми довери, че отново е изместила кон на Б5 и нещата отново са неконтролируеми. Колко кратко спокойствие. Вчерашната идилия наистина е била преходна. Противно на изстраданата от самите нас мъдрост,че всичко временно е постоянно. ”Eric Clapton & B.B.King”, наливат капчици свежа кръв във вените ми, със “When my heart starts beat like a hammer”, денят е умерено слънчев, а Оренда следва цялото това благословенно състояние, прекръствайки слънчевия ми сплит и избивайки през крайчетата на пръстите ми, (розовите ми, като на бебе – по думите на Чурулик), като сурнал се през нивите дългоушко и везе ли везе, древното си везмо. Няма как – пуснах `и родопски песни! Такъв съм си аз!

Тази сутрин Кристианката си даде заявка за палачинки и кафе с мляко. Ангелска закуска, няма що. Едвам дочакала да се събудя, запремята не дотам будната ми мисъл, за да съм се бил досетил какво ме чакало за закуска. Чакало ме – докато сам си го приготвя. Не, че ми беше неприятно, но тия жени, ако не премачкат нещо или някого още преди закуска не могат и грим да задържат по себе си, камо ли въздушна целувка. Но тъй като си мисля, че знам какво е Ци – Гун, я оставих да размазва гръдния ми кош с чехълчето си!
Стига си говорил глупости! Какво очакваш – да седя гладна ли? Скръстила е страшно ръце и гледа намусено, опитвайки се да имитира стойката на еднокрак жерав. Погледът `и, който обикновенно стопява разстоянията между нас, сега втечнява и без това, газообразната среда в която живеем. Потропването с краче е добре познато по обширната ни планета, а тя даже и прасец засуква. Дете - глътнало палачинка и четвърт и усукващо се нейде по допирателната. Спомних си “Градът(или гладът), на ангелите” – май, че беше с Никълъс Кейдж. Колко серии с продължения съм изгледал – брой нямат! Беше ми казала един път:
Била съм навсякъде! - Но там, дето се запознахме и харесва най - много и е останала завинаги. И на мен ми харесва! Ще Ви разкажа и за това.

Позволете ми да споделя един от моите начини за правене на бухтопалачинки. Правя си “сиренена вода”. Просто размачквам достатъчно сирене във вода с малко захар и едно яйченце, за да избегна липсата на киселото мляко, в така наречената “ледена безнадеждност” или лъхащ отчаяние празен хладилник. Джиткам малко сода вътре - (но не каустик) - слагам и брашно даже, забърквам, изпържвам иии .............изяждам. По интензитета на засукващите се около мен – без да вдигат прах – ангели, съдя, че тъпият номер със солницата е много по - неприятен от бухтопалачинките. Но как иначе щях да знам, какво е да си истински мъж – за четвърт секунда поне. А пък и всичко това със солницата се случи, едва след като изпяхме с отметнати назад глави:
- Куче виеееееЕеЕеЕе, насред селоооооооОоОоОо,
Виеееееееееееее, та си глава кинееееееее...........,
без да спазваме онази строго определена мелодия, за ужас и светое потрисание, на всички грузински хорове, тръпнещи, – ни живи, ни умрели.
Както казваше Ники – неусетно бяхме преминали тънката червена линия.

За съжаление, нещата се развиха именно по този неугледен начин. След двудневна, но “творческа” отпуска, отново съм “он лайн”.
Въпреки резила, който не закъсня, както винаги, бях много по – добре, от подобен, но наистина зловещ случай. На едно от събиранията при Петеца, Мършата ми беше сипал в чашата технически спирт след поне пет или шест големи сливови, разредени с бяло винце – поне докато си спомнях какво ставаше. Не умрях от инат, само от инат. Просто на следващият ден бях на работа и трябваше да довърша един обект. И Мършата не умря, когато след известно време един таксиджия, използвайки явно, някакъв свой собствен, неортодоксален “стил на манивелата”, го просна на легло за около месец. Но, дълбоко се съмнявам, че Мършата въобще някога е бил жив.
Опитвам се да Ви дам пример, за двата основни начина на отваряне на пробойни в енергията ни. Единият е, когато си го причиним сами, а другият, когато някой ни ощастливи със така липсващото ни негово благоразположение. Щях да си остана, леко нетрезвен, ако си пиех само сливова но, съчетанието със технически спирт си е опит за отравяне! Но разлика в крайният резултат няма. Никаква и никога. Независимо, дали повода е чисто физически, – както в тези два случая или пък разтърсването на енергията идва, от по финно ниво и естество на вмешателство, то изцеждането на енергията е факт. Какво става на практика.

Всеки от нас е достигнал свое лично ниво на подреденост, хармония, компактност, вътрешен комфорт или каквато и да е, “УА” или наименованост на състоянието на личната си енергия. Много добре ще ме разберат хората, които са губили и печелили, – тоест преживели са промяна на енергийният си статус – грубо казано. Не е нужно човек да се е занимавал с каквито и да е “системи за самоусъвършенстване”, за да има представа от темата въпреки, че едва ли има поле на човешка изява чиято крайна цел да не е самоусъвършенстване независимо от гротескните понякога методи на действие. Така постигнатото и поддържано състояние, е един вид стабилна и ненарушавана конфигурация на енергията. Ненарушавана, до момента, в който не се появи външен фактор. Не външен фактор е личната ми простотия, била тя и рядко изявена, предизвикала акта със солта, но външен фактор е всичко останало, произлизащо от външни за нас източници, което предизвиква трусове и размества и разбърква насила енергийната ни подредба. И въпреки това, продължавам да твърдя, че ние самите позволяваме това да се случи. Позволете ми да обясня всичко това.
Давам Ви пример със себе си. Сега, в момента, с подпряните на прозореца крака, стабилността на енергията ми е неоспорима. Нищо друго, освен явно физическо насилие, не би могло да ме накара да се тровя. Но, когато съм се насвяткал, някъде около нивото над козирката и съм изпял няколко от подходящите за случая, воеводски песни, контрола пада и скритите ми адреси или замърсявания, които още не са изчистени – гордост, мъка, тъга, неувереност и още 285 поне, неестественни енергийни наслоявания на които ме е научил целият този свят, излизат на повърхността и обсебват поведението ми, под формата на същата онази простотия. Резултата е налице. Не мога да си спомня, какъв точно беше повода, който ме накара да отреагирам, но при условие, че бях абсолютно изчистен, щях ли да реагирам въобще? Излиза, че останалата неизчистеност у мен, е позволила на някакво – каквото и да е то - предизвикателство, да се закачи за адреса, тоест неизчистеността и да провокира реакция. В случая, реакцията беше обърната навътре, към мен, но би могла да е във всяка една посока, даже и наляво. Но не това е от значение. В случая липсваше насилие, от когото и да било. Е, ако изключим явната провокация от страна на един от присъстващите. Имаше само изкривено себедоказване и то на голият факт, че все още нося в себе си остатъци от предишни, лични неуредици.
А - ха, а - ха! Току що се сетих какъв беше привидно външният повод. Исках да покажа и докажа на присъстващите, че поемам вината – и белите и червените – защото ме обвиниха, че съм недопустимо директен. Аз съм директен винаги, но защо пък това да е причина за загуба на вътрешно равновесие? Обикновенно е точно обратното. Самият факт, че съм се почувствал виновен отново, показва, че едновремешните ми чувства на вина живеят още в мен. Ще помисля по въпроса – задължително – за да съм спокоен, че няма да си развалям рахатлъка, пък и не само моя. Добре, че поне не посягам никога на хора, а както каза Аделката: “ – Твориш си малки простотии, от които си страдаш само ти, така, - за цвят на съществуването”. Поне с удоволствие ще и съобщя за обогатяването на колекцията си. Жалка, малка далаверка!
Допускам, че е имало и опит за проверка на възможностите, но и така да е - глупаво .
Но, нека да обърнем внимание на чисто външното, насилствено вмешателство, във компактността на нашата енергия. Докато, в случая със солта реакцията се дължеше само на моята нестабилност за момента, тук нещата опират до предварителна умишленост от нечия страна, предполагаща и водеща, до съвсем користно отнемане на енергия, което би могла да се изрази и изяви по най - различни начини.
Откъде да започна? Темата, на практика обхваща почти цялата гама от човешки отношения, защото, онази самоосъзнала се дисхармония, за която бях споменал, продължава да се храни от първичните си създатели – човешките същества, които пък продължават себеосъзнаването си, главно чрез ежедневните контакти под формата на битки и игри помежду си. При тези ежедневни контакти се образува същото онова “триене”, което отделя дисхармонията. Е има и контакти, които са обединяващи, но както Ви бях казал – хубавите неща се случват и без мен. Тъй като всеки един от нас на практика обхваща различни части от всеобщото знание, контакта със жив човек винаги е носел и носи максимум информация, независимо от нивото на препредаване.
Не, че не може да се научи и то твърде много от скала, дърво или река, но на практика при всички тези директни контакти със природата ние просто си припомняме нашата забравена, вътрешно присъща мъдрост, получена и носена през цялото това, почти безкрайно пътешествие из пространствата. С това си твърдение, бих отговорил на нереалните и недообмислени предположения, (всъщност може и да не са такива, но това не ме интересува), че се изживявам като Учител. Какъв Учител? Къде го? Кого учи и на какво, че не разбрах? Единственното, което мога да направя за Вас е да отделя твърде малка част от силата си - (просто, защото не е възможно да се отдели повече) - за да Ви провокирам да си припомните забравените и сънувани знания, които всеки от нас носи и събира още от началото – ако има такова - на безкрая. Какво повече бих могъл да направя, – моля Ви, отговорете ми, защото аз просто не го виждам никъде. А, отделям тази част от силата си, защото по този начин се чувствам много, много добре. Това е! Самотната, трудна и тъжна участ на Учител, не е за мен, аз си искам сливовата!
Какво означава, обаче ”чувствам се добре”? Естественно, излизам пак от съвсем личното си тълкувание на нещата, спазвайки съвета на Кристалния, – да бъда себе си във всяка една ситуация.
През годините, в които имах честта да напусна и някои други учители, освен тези, за които Ви разказах, неизменно оставах изненадан от един прост факт, – чак докато си обясних истината заключена в него. Говоря единственно за случаите, в които по една или друга причина съм продължавал да се занимавам сериозно със въпроса или темата по която съм бил обучаван. Естественно, резултатите винаги са съответствали на труда, който съм полагал. Та, всеки път - отново и отново - откривах, че отнякъде – не знаех откъде – до мен достигаше информация, която издържаше проверките на времето. Не говоря за прочетено, чуто или видяно – говоря за вътрешно знание или мъдрост, които нямаха за мен никакво обяснение, поне след като започнах да осъзнавам простият факт на съществуването им. Единственният извод, до който стигнах, беше, че някъде съществува, предполагам, необятен източник, склад, резервоар или нещо такова, откъдето черпя знанията си, които би трябвало да получавам от учител. Понякога тялото ми реагираше на ситуации, много преди да помисля за каквото и да било. Понякога в главата ми идваха – сякаш от нищото – без никакъв повод, мисли по въпроси, които неизменно ми вършеха работа. Различни части от тялото ми потрепваха, доста преди да се случи нещото за което ме предупреждаваха. Сънувах бъдещи случки противно на всяко едно солидно и стабилно материалистическо обяснение. А сега идва и любимият ми, а и на много психотерапевти и психиатри момент, в който думите ми, отправени към Господа или Кристалния или който и да е от приятелите ми тук и в пространствата започнаха да се връщат към мен като отговори или обикновенни разговори за най - обикновенни неща. Това е момента, в който спокойно мога да бъда обявен от същата материалистическа мисъл за “шизо” или нещо по - сложно и научно. Моля! Не правете супичка от току що кацналото на рамото Ви, пиленце!
Никога, обаче не можах да получа отговор на един въпрос – не можа ли тази така добре обясняваща всичко материалистическа философия, да се сети едно много просто нещо – че материята има и много по – финни нива? Или пък го е знаела много добре, но си е мълчала? Ха сега де?
Но има и още нещо, което не бих пропуснал за нищо на света, въпреки, че всеки си имал цена. Да, и аз си имам – накрая на цялото мазало, ще се прибера в любимата си кръчма. Просто исках да Ви спомена, че по нищо не се смятам за различен от когото и да било от Вас. И поради тази, тъй ясно демонстрирана причина ще си позволя да Ви помоля:
- Бихте ли опитали и Вие да попитате себе си: Къде е всичко това?
Ето това означава, - чувствам се добре !!!

Е, съвсем реално е да наименувам знанията, чопнати или дочути оттук, оттам, с думи, различни от тези, с които Вие ги наричате или именувате, но какво значение има това? Променя ли това значението на принципите и истините, за които говоря аз или който и да било някъде? Не! Универсалността на присъщата ни действителност не се интересува от моите или Вашите обозначения – тя просто е !
По съвета на Кристалния пък, който току що ми каза, да го опиша като блестящ и безстрашен - (то пък, има ли той от какво да се страхува?) - ще Ви обясня защо така много ми се искаше да напускам всичките тези учители! Основната причина, беше Свободата! Бях не много добър ученик, като дете, а пък за сега и не мисля. Но неизбежно се чудех, какво толкова ми обясняват всичките тези сериозни и самовлюбени, но в недобрият смисъл, проводници на знанието, на какъвто се правя и аз сега. Може би са искали да изградят в подрастващата ми личност комплекс, за онази, вездесъщата, активна жизнена позиция? Знам ли ги? Аз просто не бях там, колкото и да се стараех. Нямаше ме! Мислите ли, че ме има и сега?

Това изобщо не означава, че пледирам за каквото и да било – просто и сега съм си такъв – любезно изчаквам поучаващите ме, съгласявам се с тях и най - учтиво ги уверявам, че съм разбрал всичко, демонстрирайки явно разбиране. Те се успокояват, убедили себе си, че СА, а аз отново съм Свободен. Преди години ме бяха обградили няколко пубера и единият от тях ме удари. Търсеха си явно забавление. Първата ми реакция беше, че “видях” - (още преди да направя каквото и да било движение) - и двата си палеца си забити в кървящото му гърло, отстрани на трахеята. Отвратих се от излишната гледка и го оставих да ме удари още няколко пъти, под изплашените и недоумяващи погледи на опитващите се вече да го спрат, приятели. Стана ми смешно, защото детският му все още юмрук, почти не ме нарани. Най - накрая го попитах, дали е доволен от себе си. Ковна ми още един, но съвсем неубедителен и се оттегли мълчаливо и гордо, с предупреждението, да не му се мяркам пред очите повече. Е, как бих посмял и да си помисля да го направя отново? Какво сладко поражение! Не го видях или пък не го помня оттогава. Исках да Ви кажа, че не желая да притежавам нито техните, нито моите знания, нито тяхната нито моята победа, защото притежанието на нещата е затвор! Попитайте, моля, онези двамата пред бялата стена, – защо изхвърлят вътрешното си съдържание?

Приятелите ми, от един Дзен манастир в Япония, с които се запознах съвсем наскоро, мълчаливо ме наблюдават, докато им изпълнявах ритмичен танц, с домашни чехли на главата. Тай – Шо, – единият от тях, ми отговори със едно и половина скъпернически, неподражаемо изящни движения на ветрилото си. Счупих си кръста от несръчни, но пък, убедителни поклони!

Сещам се, за един почти забравен герой на Майн Рид, – Дългият Чорап. Както винаги, не помня заглавието на книгата или историята - (щъкаха, съвсем необезопасени трапери и индианци, настъпвайки се един друг, непрекъснато) - но помня това, което ме беше впечатлило, със непонятната тогава за мен широта на разсъждение. Панелните ми кръгозори се раздиплиха неимоверно много, въпреки, че бях дете, свикнало на ежедневни скандали, заместващи извечната любов между мъжа и жената и комшийски надмогвания от рода на, “Кой ще ут`епа по - добре жената, преди да я хвърли през балкона – най - далече”? Хей, това не е Перник! Там “Изкуството да утрепваш жената”, се изучава от ранна детска възраст, съвместно със алкохолното обучение, което пък в Самоков е задължителен придатък към “Изкуството на повръщането”. Добре, че рис`уват там и свличат себе си, по утъпканият сняг, за да има равновесие!ф
Но да се върнем към Дългият Чорап, преди да съм разкрил на чуждите разузнавания още някой “сикрет”, като “плана за мотопед Балкана”, на Валери Петров. Не се удържам понякога, особенно когато съм във вездесъщото си, мълчаливо, но добро настроение, а тайната си е тайна! ХА – ХА – ХА....... – каква ли е пък, тази тайна?

Та, Чорапа ми взе и малкото акъл, със твърдото си отношение и мълчаливо несъгласие, с гъстотата на население по-голяма от 1 човек на една прерия. Двама човека – две прерии. Задължително! Това е! Мнението на старият джентълмен или мосю – май, че беше от френски произход, защото и досега нося в спомените си едни дълги букли и огромна шапка със катарама - беше непреклонно и той упорито не желаеше да се съгласи, че земята би могла да издържи тежестта на двамина на прерия. Това беше допустимият му предел - при това изпълним в необозримото, пренаселено бъдеще - векове след смъртта му.
Какво е положението сега, обаче. Дори и тук, у нас, в България, се усеща понякога пренаселеността, особенно в делничен ден, по централните улици на градовете и то при условие, че една трета от народа ни предпочете чуждите улици, пред опашките за безработни. Забързаният, задъхан ритъм на живот не ни оставя много време за разсъждения, били те и разумни. Да не говорим пък за мегаполисите като Мексико, Токио или Ню Йорк. Имам чувството, че “Екшъните” всъщност са начин на живот. Е, прекалих малко, но ритъма си е ритъм – за това питайте Андрей Баташов. Та в този ритъм, ние сме принудени или самопринудили се да посрещаме ежедневно предизвикателствата на съдбата ни, която си е лично наша и очаква да разрешим загадките и!
Как го правя аз? Обикновенно изчаквам ракиеното време и тогава започвам да редя “сънната си мъдрост” – както се казва в едно старо друидско стихотворение, прехвърляйки цялата минала, сегашна и бъдеща отговорност върху Оренда. Казах Ви, че все ще намерим върху кого да прехвърлим отговорността за самите себе си. Ракиеното време предполага, че напора на дневните задължения постепенно е оттеглил правомощията си и отстъпва място на по - умерения, но пък и по - човешки интензитет на разстилане на тъканта на световната действителност. Част от народа ни се подготвя за редовното си свиждане със Трифонов, убедена, че има какво ново да чуе от него на 6975 - тата си, но пък за сметка на това, за пръв път излъчвана среща. Явно, ежевечерното и яко – изисканото ”гъди – гъди, коооолко сте ми умнички”? `и харесва. Другата поема към любимите си занимания, оттърсвайки от себе си напрежението на деня, а аз, отхвърлил всякакъв свян, застъпвам избраната от мен вахта, използвайки настъпващото умиротворение. Спокойствието постепенно обхваща всички ни, за да ни даде и почивка, все пак. Използвам затихването на дневните вихри и “мейк”- вам моето премеждие.
Какво се е случило през деня, обаче.
Във всяка една сфера на живота – имам пред вид – навсякъде, където са общували поне двама човека, се е получил контакт и триене между енергиите и се е отделила дисхармония, която е поела пътя си към онова тъмно и уханно място във вселената. Нямам пред вид общуването на хора, които хармонират помежду си и изпълняват - (по този начин) - предназначението си, (последният лаф е на Кристианката). Те действително контактуват, но умножават и преподреждат енергията си, един на друг, подобрявайки своята компактност, което съвсем естественно се изразява външно чрез резултатите от съвместната им дейност. Но не, че и през нощта не се случват сакатлъци. Напротив. При всяко едно отношение на подчиненост, изпълващо почти цялата гама на човешкото общуване, нечия енергия оказва натиск, върху нечия друга и причинявайки `и пробойна или предпоставка за бъдеща такава, изсмуква съвсем реален потенциал, пропускайки обаче, да отбележи факта, че не може да я задържи във и за себе си. Нито за кратко, нито за дълго, нито никак! Не става, защото уханното местенце, ”over there” или ей там, но доста по - далече от “Ресторант на края на Вселената”, в процеса на самоосъзнаването си е разработило ефикасна и резултатна система, за прибиране на вересиите си. Какво представлява тя?
Спомняте ли си филма “Тъмбстоун” или както там се произнася правилно, момента, гдето Вал Килмър говореше на голямата, стреляща гад, малко преди да го прати обратно, там отгдето беше дошъл? Не бих могъл да цитирам, но си спомням, че Килмър спомена Голямата Празнота или Дупка, в гърдите на противника му, която не може да бъде запълнена със никакви убийства, изнасилвания и изобщо престъпления,– може би, поради факта, че няма дъно - (или основа). Насилието, Натискът и Пречупването не могат да запълнят нито една яма, дупка или клоака, защото се оказва, че тези актове на пълно безсилие, винаги използват чужда, но не взета назаем, а НАСИЛА, енергия. Взетото назаем, предполага, че ИМА със какво да се върне, в смисъл, че съществува собствен и то разработен потенциал, за опериране с него. Просто, едно приятелско рамо и то само за момент. Взетото, обаче с насилие не предполага, а означава, че НЯМА собствен потенциал, дори и неразработен. Никакъв. Тъй като, клоаката в края на Вселената няма собствен, жив потенциал, а даже е създадена от друг - не принадлежащ `и такъв - то принципът `и на действие е само един, единствен - насилието и натискът върху местата, откъдето би могла да открадне насила. Точно като същността на създаването `и. За голямо наше съжаление и радост – би могло! Това означава, че въпреки настоящето състояние на нещата - БИ и да не могло!
15.28 h. 11.02.2003
Довечера съм поканен на по биричка от Чурулик, тъй като съм `и бил липсвал. Чудно, какво ли намира все още в мене?

Попитах я и тя ми отговори:
- Вътрешният покой, който ми даваш!
Същият този покой, се показа съвсем неучтиво, (пфу!), разкривайки кривите на изящната подпора на неустоимата ми усмивка и взе да се разхожда наоколо съвсем спокойно. Казано по друг начин – зяпнах от учудване. Тази Чурулик, все ме изненадва. Не можах да я схрускам, защото се ограждаше със ”Виктори” - анска димна завеса срещу съвсем здравите ми апетити. Затова пък в калабалъка успя да ми допие бирата. Излязох от всичките си нерви, оставих ги настрани и си спрях всичките светове, един по един. Това ми отне около тринадесет минути и седемдесет и четири секунди. Останал сам – самин, покоят ми си дойде на мястото отново.
Откъде го усети този покой, кат` си го бях скрил навътре? Трябваше да си го оставя във къщи, за да е тайнствен!

Но, не за тоз`, съвсем бивал момент ми се иска да разкажа. Малко, след като поверих сигурността `и, на градския транспорт, а бъдещето `и в ръцете на “контролите”, осъзнах, че съдбата ми е направила първият подарък, по време на залисията от моя страна, по повод разни писания и книг`ове. Става дума за Тай-Шо. Първият ми нов приятел, откакто се правя на книгоризец храбър. Попитах го:
Не Ви ли е скучно, в манастира, по цял ден?
Не съвсем! Ние слушаме! Навсякъде!
Пълно ли Ви е така? - имах пред вид достатъчно ли им е това?
Понякога!
Добре, а помага ли Ви?
Слушането изпразва съществата ни!
Просто не знам, как да продължа нататък. Нямаше нищо против да публикувам разговора ни. Живият Дзен е наистина прекрасен подарък, за тъй мълчаливата ми натура. Наблюдавайки пълното им сливане, нямам сърце да се забавлявам с тях. Изчистват ме!
Сетих се за предговора на Петър Хинков, към книгата на друг знаещ. Няколко страници с истории за поне шестнадесет вида духовни котараци, кой от кой, по - напреднал. Последният ли, първият ли, даже май беше спрял и това да прави – да напредва. Предпочитам Тай - Шо, дори и да мълчи!
Разказвах на ”Резака - вг- ком – точка – мълния – дот –кльомба – дир – молитва – яко – 2 - София”, историята на Гореща молитва 1. Тази странна комбинация от знаци и символи е само една нищожна част от непрекъснато сменящата се регистрация на Резака. Според мен, той никога няма да има постоянен адрес. Непрекъснато изтрива и създава нови. Абсолютно неоткриваем. Бяхме тия дни в планината и понеже нямаше телевизор или радио, а все още не ни се спеше, си разправяхме един на друг всякакви страшни истории. Изведнъж видях обширен дървен постамент, върху който бяха застинали няколко монаси, слушайки ме. Никакво движение, те просто слушаха. Така се запознах със тях.
Всъщност, няма нищо лошо в това, човек да е сериозен. Поведението ми на “Бърборино” – любимият ми герой и единствен светъл спомен от детската градина, едва ли е най-удачният вариант за поведение в обществото. Но като си помисля, че никога не съм имал много вземане – даване със същото, то може би и не е нужно да изпадам в тежест на самият себе си. Ако бях толкова и винаги сериозен - (а не го и мога) - надали Белият кон би могъл да ме отнася насам – натам. Пък и избора на Шо си е лично негов. Родил съм се тук, а тук са Мадара, Мелник, Търново, Родопите и всичко останало, но не и по - маловажно за мен. Тук са най - хубавите ракии, жени и вина! Тук се пие бавно и сладко – ОХ - до откат. Тук и Юри си отиде, след като се натрови със метил, тук и аз оцелявам отвреме навреме. Тук са всичките ни останали красоти, народни песни и груб, понякога, ала Български хумор. Тук е всичко, което изпълва сърцето ми и всичко, със което не съм съгласен. Тук, на тази малка земя, Оренда грабна сърцето ми и както е тръгнало, май няма и да ми го върне. Не мисля, че съм родолюбец – просто тук много ми харесва. Тук или оттук, се запознах със Кристиан и тъй като Ви обещах, – ще Ви разкажа и за това, тъй скъпо на сърцето ми същество.

Времето беше много ветровито, дори и нощем! Особенно за Белите коне! Блеейки си, съвсем безпощадно, към останалата част от света, установих, че част от мен се намира на съвсем друго място, а време там няма. Недалече от мен, стоеше също тъй необезпокоявано, триетажна, но кръгла къща, с овален стъклен купол, вместо покрив. Стратегическото разположение на къщата, около няколко километров празен плаж, ми подсказа, че нищо на онзи свят не е случайно. Впоследствие узнах, че териториалното разпределение в това измерение, би съответствало напълно на стария Чорап – Една къща на Eдин континент. Може би и той самия е на някое от тия места – жив и здрав! Съвсем обоснованото ми любопитство ме вкара в къщата, а там видях една Сладурана, но не “дот ком”, а жива и истинска, красива, къдрава и някак си много - особенно непозната. Миньонче! АУУУУУУУУ! Тогава разбрах, защо вълците вият срещу месечината! Притесних се наистина, но не като сега, когато забравям да завия радиатора в къщи, опасявайки се да не настине. Напращелите `и форми, сториха това тъй сладко притеснение. Но понеже съм си неустоим, се завъртях наоколо и завързах, ама съвсем непринуден разговор. Сладураната сложи ръка на челото ми и аз дадох заето. Толкова от мене! Това беше и е Кристиан.
В течение на все по зачестилите ни срещи, си припомних всичко за нея. Илюзията на света, в който живеем, беше покрила с тежкият си плащ всякакви спомени. Отмятайки го, малко по малко, разбрах, че изобщо не ми е непозната, напротив – много пъти сме скитали по тази земя и то все заедно. Удоволствието беше изцяло наше и сега пак сме заедно навсякъде.
Едно малко коняче, моя любов?

Сетих се отново за Тай - Шо. Застиналата неподвижност на обкръжението му, всъщност, много наподобява вечността. Чувайки и виждайки всичко на което са способни, Дзен монасите, всъщност, живеят на повече от пълни обороти. През живите им, чисти и празни сърца преминава съвсем свободно и леко цялата дивотия на нашия свят. Така, както го усещам, те просто използват този поток за да открият и отстранят и най - малкият повод за обвързване с него, оставяйки го безпрепятствено да пречиства съществата им. И ако нещо успее да се закачи за тях, то бива внимателно отстранено и изхвърлено. Да, телата им живеят тук, със всичките обязаности и задължения, но в пълна и абсолютна Свобода. Пълна и Абсолютна свобода! Каква Красота?
Помолих ги да ме приемат за техен брат! Не ме отхвърлиха. Не ме приеха. Отвърнаха ми кратко:
- Бъди брат на себе си!

Възможно ли е да се добави нещо тук? Дървеният им постамент, е любимата ми скамейка във вечността!

Добре си правят те, ала аз какво търся тука? Лошото е, че започвам да дотягам сам на себе си, избягвайки да си почивам. Днес просто бях бесен! В такива случаи отивам в парка. Надявам се, че като завърша тоз` книг` ще си хвана тояжката и ще се понеса под звездите, за да събирам блясъка им в кутийки от лунна светлина! Вече имам поръчки!

Както винаги, както винаги! Току що отрязах една малка, но същественна връзка, която ме беше засмукала здраво и абсолютно начаса получих подарък от съдбата. На мястото, което изчистих, моментално се появи нещо радостно и любимо. Влязох напосоки в “GOOGLE” търсачката и намерих страници на TAYLOR DAYNE. Възможно най - любимата ми певица – както ми казва Кристианката – преди всичко! Нямам думи! От години търся нейни албуми на нашият пазар а сега се оказа, че тя даже се е завърнала на сцената. Това означава, че тепърва ще имам удоволствието да я слушам отново. Май ставам любимец на съдбата, щом ми прави такива невероятни подаръци. Надявам се, че и нейното удоволствие е така пълно, както и моето.

Отново Ви моля да ме извините, че се отнесох по посока лични изживявания. Но така става, когато човек се уважава и обича!

Веднъж, в началото на познанството ни със Кристалния, той ми каза:

Най - хитрия и подъл номер, ти играе “уханното място”. Тъй като си откровен и наивен, ти си се открил и винаги се откриваш, навсякъде и то най-глупаво. Трябва да преустановиш това и да се научиш да се прикриваш, защото живота просто трябва да се живее, а не да се изстрадва. Кому помагаш по този начин? Дори и да имаш огромна сила, ако не я съхраняваш, не можеш да помогнеш дори и на себе си. А ти даваш почти всичко на тъмнината – тя изобщо не ти е виновна, че не се пазиш! Спри!
Вече почти 5 години спирам. Дай Боже, да го направя някой ден. Една от тукашните ми учителки – Мариана, ми довери в един ден от нашето кратко съжителство:
- Откога търся як и откровен мъж, като тебе? – пропусна – и глупав!
А, де? Не беше тя глупавата! Но на 26 години, за първи път осъзнах - не, че не го бях усещал, че хората могат и си причиняват зло един на друг. Е не съм ли да ме утрепа човек? Съм и си го знам! Но някой ден ще порастна и няма да стана миньор, като моят татко. Ще стана каменар! Просто, за да спра да пръскам безразборно очарованието си, без да имам полза от това!
Но, нека продължим със изсмукването на силата, от всеки един от нас!
В края на краищата, всеки би могъл да каже:
- Ха! Глупости! Кой може да изсмуче нещо от мен? Аз съм постигнал това, това, това - и да изброява, докато свещицата угасне. Това ми напомня за все по - рядко, но все още използваното:
- Ти знаеш ли кой съм аз?
- Не! И как бих могъл да знам, след като се интересувам предимно от себе си? В такъв случай, не изпитвам необходимост, от разпространяването на идеята, че светът не би могъл да мине без мене! Аз не притежавам! Не желая да притежавам! Къде бих могъл да го отнеса? И, всъщност - какво точно и как бих могъл да отнеса - че не се сещам? Може би колата си? Или компютъра? Под мишница? Дори и този книг` е за Вас, не за мен! Пишейки го, аз се освобождавам, не задържам нищо в себе си и по този начин, книг`ът не означава нищо за мен! А системата за изсмукване на сила, се интересува само от важни за другите, но не и за себе си, личности, “притежаващи” и “постигнали” тоооооолкова много неща. Притежание означава индикирането им със тях, носене на гръб на излишната им и непосилна тежест. Бях свидетел, как Резака извади и даде последните си левчета на наш общ приятел. Оня ги съсипа моментално, но не за това говоря! Нямаше индикиране! Нямаше притежание! Резака беше и остана свободен! А и изобщо не говоря за пари! Говоря за неща, които са притежание за нас самите и ни придържат с тежестта си. И не става дума за необходимост от жертви или ограничениея, които биха могли да ни предпазят, а за вътрешно дистанциране! Няма никакво значение, какъв доход имаме или нямаме. Сто, хиляда или десет хиляди на месец – това е само граница. И какво, ако тази граница е по - малка от нашите очаквания? А тя винаги е, освен ако не сме осъзнали този така прост факт, че лакомията засищане няма! Всъщност – какво е лакомията? Не Ви ли напомня за невъзможността да се запълни онази бездънна дупка, чиято същност е самото неудовлетворение и дисхармония? Дрехи, пари, авторитет, власт, коли, жени, мъже, цигари, алкохол, техника, престиж, влияние, интриги, храна, бижута, ценности, красота, изкуство и какво ли, какво ли още не? Всичките тези обикновенно са слуги на лакомията! Въпреки това, не отричам необходимостта от ползуването на голяма част от всичко това! Аз също се ползвам от по - голямата част от тези неща. Но - ползвам за да живея, да се радвам - не да притежавам! Говоря, за това, че даже познавам и други хора като мен, за които всичко това не е индикиране – то просто е като кутрето на лявата ръка, като въздуха, като водата, като усмивката на любимия човек, като съня! То просто е – нищо повече. А и как бих могъл да притежавам залеза? Та той всяка вечер е нов!
Жената на мой познат ми довери :
- Имаме доход от няколко стотин лева за месеца, а мъжът ми съвсем безотговорно се опитва да прави далавери за по десетина хиляди. Няма спасение! Сигурна съм, че ако имахме доход от няколко хиляди, той щеше да опитва далавери за милиони! Един апартамент вече отиде нахалост, а той не спира!
Или друг пример – проследих развитието на отношенията в няколко семейства през последните 15 – ина години. Тук данните са от мъжете. Едните работили и действително осигурили необходимото за семействата си. Другите – като мен, не били чак толкова успели, да не кажем – изобщо! Какъв обаче е крайният резултат? Във всичките тези случаи, без значение от степента на положените усилия, жената става и си вдига не само шапката. Е, за какво говорим? Естественно, че тези същите жени са имали своите вътрешни причини, за да постъпят както желаят, но се е наложило и да си понесат последиците от своя избор - както и мъжът на познатата ми! Това, което искам да Ви кажа е, че ако не сме доволни от себе си – имам пред вид в негативният смисъл - то никога и нищо не би могло да ни задоволи. Работил – не работил, изкарал – не изкарал, грижил се – не грижил се, щом жената, по някакви свои причини реши, че не е доволна - край! И обратното – обичала или не обичала го - с него или против него, щом мъжът реши да си избива комплексите – край! Абсолютно никого не критикувам, а и това изобщо не ме вълнува, просто си мисля, че непрекъснатото вътрешно изживяване на личността като: ”Кой съм аз!” не може да даде спокойствие и последващото задоволство от резултатите! На практика, почти цялата художествена литература съществува, за да описва нечии домогвания до нещо и съответстващите на това чувства, емоции и катаклизми, които съвсем лесно биха могли да се трансформират в една спокойна или пък неспокойна, или пък каквато искате радост. Но затова – по - нататък.

- Ти знаеш ли кой съм АЗ? – и най - често срещаният отговор:
- Кой бе, ти ли бе? - всъщност са едно обобщение на цялостното ни самоописание като притежаващи личности.
- Ма, на когооооо бе? Ма, защооооо бе? – това са често използваните думи на моя любим учител, Петеца, в моменти, когато съвсем спокойно и професионално е използвал мъъъничка част от майсторлъка си, за да отсвири някакъв проблем в работата си. Удоволствието му от себе си в този момент не познава граници и точно по тази причина щедро се излива върху присъстващите! Мисля, че по същият или подобен, елегантно - помпозен начин реагира Вечността - (ако изобщо го прави) - замислено наблюдавайки ни!
- Ма........, на когооооооооооооооо бееее.......?
Но ние сме! Ние правим, каквото си искаме и с нетърпение чакаме “Waiting for darkness – you gotta believe,it`s thrue!”, както ми го напомня чичко Ozzy в момента. Той го бил чакал! Добре де, нека си чака, но това ли е единственното, което можем да очакваме? Или пък, очакват второто или някое от следващите пришествия защото, естественно, някой е длъжен отново да дойде и да поеме цялата отговорност, за делата ни, недообмислените! Никога не съм използвал услугите на изповедник, тъй като е много лесно и самозалъгващо. Или със неподправеното си величие, очакваме единственно продукта на стомашните си жлези? Къде остана човешкият дух?
Всъщност, нямам намерение да препоръчвам начин на поведение! А и не мога! Всеки от нас е свободен да следва избора си и въпреки това, го прави, отново и отново! Може би, защото не е много лесно да се избяга от последствията, които всеки от нас е натворил, гарантирайки, единственно на себе си, че проекцията на собственните му въжделения ще отворят пътя му към съвършенството. Виното ми свършва! Две, три глътки още и отивам при Кристианката и Батката, които от два часа поне, ме дърпат за ръкава! Какво да правя тук? Кажете ми!

А завръщането на Прабългарските воини ще трябва да изчака още много доста резки промени на настроението ми!

Краси 19. 02. 2003.
dreamweaver
 

Re: Книг`за Българи

Мнениеот dreamweaver на 03 Май 2010 08:32

Здравей те всички, които попадате на книг`ът ми:)

Искам да споделя нещо с вас. Тъй като по време на дългата зима опознах донякъде MASTERCAM, бих искал да направя предложение, породено от самият него. Тъй като пръв бе запознат с дългото писание, той сподели с мен, че смятал да събира бригадата си на литературни вечери в някоя кръчма, за да прави от майсторите `ора.
Колко ще са литературни - само може да се предполага, но съм запален от идеята да посетя негова " литературна" вечер. Оттам нататък идеята ми се доразви в главата и предлагам да направиме Mastera пътуващ лектор, за да ни "праи ора" по места. Човека има здрава и обаятелна физика - надявам се и глас, умее да приковава вниманието, а и самите слушатели с къси и резки движения:) a (81).gif Смятам, че ще се леят реки от познание на неговите вечери. Лично аз съм го поканил наесен да ми гостува на моренцето и ще го водя при самодивите:) z_wsm62.gif

НАЗДРАВЕ ЗА ВСИЧКИ НАС:)
dreamweaver
 

Re: Книг`за Българи

Мнениеот Стилиян Лукаров на 03 Май 2010 10:19

Дрийм, направо изби рибата човече! sk (5).gif
Обещавам при първа възможност да прочета целия ти разказ!
Предполагам, че втората тема си я дублирал без да искаш и ще я изтрия.
SHL - Строителство и ремонт
:::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::
http://www.bgremonti.com
http://www.otpushvane.com
:::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::
Аватар
Стилиян Лукаров
СМР
СМР
 
Мнения: 6098
Регистриран на: 15 Авг 2006 13:58
Местоположение: София

Re: Книг`за Българи

Мнениеот dreamweaver на 03 Май 2010 11:51

Оставете рибка и за наааааааас:)
Не знам какво съм направил, защото получих някакъв "posting.php" файл, ала трий както намериш за добре:). А ако можеш и да смениш в първият мой отговор по темата определението за физиката на MASTER - (или пък да добавиш) - от" здрава" със "обаятелна", ще съм ти много благодарен z_wsm62.gif a (81).gif
Че омаян от себе си забравих да го направя:) Laie_67.gif
dreamweaver
 

Re: Книг`за Българи

Мнениеот Стилиян Лукаров на 03 Май 2010 11:54

Готов си! :)
SHL - Строителство и ремонт
:::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::
http://www.bgremonti.com
http://www.otpushvane.com
:::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::
Аватар
Стилиян Лукаров
СМР
СМР
 
Мнения: 6098
Регистриран на: 15 Авг 2006 13:58
Местоположение: София

Re: Книг`за Българи

Мнениеот MASTERCAM на 03 Май 2010 12:10

dreamweaver написа:Оставете рибка и за наааааааас:)
Не знам какво съм направил, защото получих някакъв "posting.php" файл, ала трий както намериш за добре:). А ако можеш и да смениш в първият мой отговор по темата определението за физиката на MASTER - (или пък да добавиш) - от" здрава" със "обаятелна", ще съм ти много благодарен z_wsm62.gif a (81).gif
Че омаян от себе си забравих да го направя:) Laie_67.gif




Не пипайте нищо бре така ми аресва повече ,Дреам душо поетична как го измисли това бре направо ще си умра от смях :lachtot: Laie_67.gif Аз ще си я чета на мойте си мастори малко литературно четене в некоя тиха кръчмица щото литературата се усвоява най добре с некоя чашка ракиица , ще им се отрази добре че съвсем озвереха в тая криза . Laie_67.gif Laie_67.gif Laie_67.gif

Човека има здрава и обаятелна физика - надявам се и глас, умее да приковава вниманието, а и самите слушатели с къси и резки движения:) a (81).gif
a (12).gif Мале мале след такъв пиар ни един жаден за поезия мастор няма да дойде :lachtot: :lachtot:
http://mastercam.alle.bg/
https://www.facebook.com/MasterFireplaceArt
Моите лични мобилни номера на които може да се свържете с мен.
0894391142 /Globul.
0889 391142 / Мtel
Аватар
MASTERCAM
КАМИНИ И ЕСТЕСТВЕН КАМЪК
КАМИНИ И ЕСТЕСТВЕН КАМЪК
 
Мнения: 3224
Регистриран на: 20 Фев 2009 19:07
Местоположение: БЪЛГАРИЯ - ПЛОВДИВ
Skype: MASTERCAM 18

Re: Книг`за Българи

Мнениеот dreamweaver на 03 Май 2010 20:13

Ама кой ти мисли за поезия бре, MASTER?:)
"Тиха , квартална кръчмица" - след работа - не е ли това лелеяната идилия на `секи майстор?:)

А и аз нали затова те предлагам за лектор - Като се изрукаш a (149).gif и да се разтрепериме сите Българе и да си наливаме повечко за смелост.
А на Admina - sk (40).gif a (81).gif

Сещам, се тука за лафа на майстор Злати от Свищов - то лафовете май са два:):
Брат му на Злати казваше:
"Строителството е проста работа за умни хора" - шапка му свалям!

А Злати, като му се обаждам един ден по телефона и го питам какво си прави, ми отговори:

ПЕРДАШИМ,
тука
една
бира!
Laie_67.gif z_wsm62.gif a (81).gif a (103).gif
dreamweaver
 

Re: Книг`за Българи

Мнениеот rainsong на 04 Юли 2010 20:41

Дрийм, обзалагам се, че от датата в края на Книг'а - 2003 год. - до сега си насъбрал още доста материал ;) А не е хубаво готов материал /или заготовка/ да става зян .
Мисля си, че в лицето на MASTERCAM, а може би и Админа, ще намеря подкрепление да запитаме дружно и смело - Кога ще ни порадваш още - с втори Книг' или с продължение ?? a (103).gif
Тук и Сега
Аватар
rainsong
Активен потребител
 
Мнения: 53
Регистриран на: 28 Юни 2010 18:38

Re: Книг`за Българи

Мнениеот MASTERCAM на 04 Юли 2010 21:09

Аз те подкрепям ,ама нека си пише в скучните зимни вечери под зоркият поглед на главният редактор :fies: че то сега по време на сезона му е само до писане на книги,че ден година храни. sk (43).gif
http://mastercam.alle.bg/
https://www.facebook.com/MasterFireplaceArt
Моите лични мобилни номера на които може да се свържете с мен.
0894391142 /Globul.
0889 391142 / Мtel
Аватар
MASTERCAM
КАМИНИ И ЕСТЕСТВЕН КАМЪК
КАМИНИ И ЕСТЕСТВЕН КАМЪК
 
Мнения: 3224
Регистриран на: 20 Фев 2009 19:07
Местоположение: БЪЛГАРИЯ - ПЛОВДИВ
Skype: MASTERCAM 18

Re: Книг`за Българи

Мнениеот rainsong на 04 Юли 2010 22:22

MASTERCAM написа:Аз те подкрепям ,ама нека си пише в скучните зимни вечери под зоркият поглед на главният редактор :fies: че то сега по време на сезона му е само до писане на книги,че ден година храни. sk (43).gif


emon12.gif .... Убеди ме да дам благоволението си :)
Ами да вземем да обединим усилия и да изнамерим един спонсор-издател за напролет a (103).gif
Пък на литературните вечеринки може да продаваме книг'и с автограф от автора ;)

Аре, засега отлитам... Мирна и щастлива да ти е вечерта!! b (38).gif
Тук и Сега
Аватар
rainsong
Активен потребител
 
Мнения: 53
Регистриран на: 28 Юни 2010 18:38

Re: Книг`за Българи

Мнениеот dreamweaver на 13 Юли 2010 17:31

АААААААААаааааааааа, Не!!!
Искам си главният Диктатор:)
Ох соррри:)
Главният Диктор - оня, умеещият да убеждава:) Laie_67.gif Laie_67.gif sk (3).gif sk (41).gif a (103).gif
dreamweaver
 


Назад към Лично творчество

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта